|
Александър Лилов прекръсти БКП на БСП, а Андрей Луканов помогна на СДС да си стъпи на краката. Така се очерта двуполюсният политически свят на България. Червените социалисти доминираха вляво, а сините демократи - вдясно. Рано-рано центърът бе зает от ДПС и хората на Доган не мръднаха оттам цели 12 години.
Е, някои неща се променяха, но не съществено. Размърдаха се комунисти, но не успяха да се наложат вляво. В БСП се изпокараха, но се разделиха на идейни течения, а не на отделни партии. Изникнаха доста формации - БСДП, БСДС, ОБТ, БЗНС "Ал. Стамболийски-1899", Съюз за Отечеството, Алианс за социаллиберален прогрес, Движение "Напред България", Комунистическа партия на България, Политически клуб "Тракия", Гражданско обединение "Рома", Политическо движение "Социалдемократи", но всички те днес са
съставна част от лявата коалиция "За България", доминирана от БСП
Известно изключение направи Евролевицата - отцепи се от партията-майка в началото на 1997 г., успя дори да влезе в Народното събрание. Но и тя издаяни само 4 години - докато не взе 0.99 на сто на последните парламентарни избори. Поучена от краха си, 5 месеца по-късно на президентския вот подкрепи Георги Първанов.
Сега т. нар. Нова левица е проблем за идеолозите само в теоретико-организационен план. За публиката тя се е състояла, макар че новото в нея трудно се съзира с просто око. Но това ново в момента хич не буди любопитство. Единствената интрига е кой ще стане лидер на партията-майка, след като Първанов е вече държавен глава.
Така стоят нещата вляво от центъра. А
вдясно е населено като в китайски град
В началото не беше така. 5 години (от основаването на СДС на 7 декември 1989 г. до септември 1994 г.) в дясната част на политическата скала имаше на практика само един субект - сините демократи. Двете отцепили се СДС-та се провалиха на изборите през 1991 г., а после части от тях даже влязоха в съюз с червените.
Повече успех постигна Народен съюз - стана парламентарна сила през 1994 г. Но след 2 години самостоятелен живот тази коалиция от земеделци и демократи пак се сля със сините - в ОДС. Въпреки договора за сътрудничество между СДС и Народен съюз на практика сега БЗНС-НС и ДП са нещо като сателитни партии на "Раковски" 134.
Ревността от тях неотдавна накара БЗНС на Георги Пинчев и Петко Илиев да напусне СДС, но синият съюз не загуби нищо особено - и така около него гравитират достатъчен брой земеделци.
Малко по-съществен удар като че ли беше откъсването на ВМРО - с това СДС загуби право да говори от позициите на умерения националист. Войводите на Красимир Каракачанов се обединиха с движението "Гергьовден", което припозна дясната идеология и прояви претенции да е говорител на младата аудитория, но малко не им стигна да влязат в парламента през юни. През есента коалицията игра активна роля в кампанията на Стоянов, но и отнесе най-активните шамари заради провала му на изборите. Сега дълго ще има да ближе рани и да решава вътрешни проблеми.
През целия отчетно-изборен период някъде из дясното (по дефиниция) се рееше Бизнесблокът на Жорж Ганчев. Но накрая също слезе от сцената - след поредица скандали и саморазпадания на парламентарната му група в две народни събрания.
Всичко това успокоява СДС. Ако питате някой на "Раковски" 134 какво се случва в дясното пространство днес, той вероятно ще ви отговори като Димитър Абаджиев: "СДС остава основен и консолидиращ фактор."
Вярно, днес вдясно от политическия център има само една регистрирана и силна партия - това е СДС. Само че колкото повече сините лежат на тази кълка - че са единствени и неповторими, - толкова повече губят реална представа какво става и в партията им, и в дясното пространство, и в страната.
Може би е правилен пропаганден ход да демонстрираш спокойствие, когато от СДС се цепят личности - символи на синята идея - Софиянски, Бакърджиев, Муравей Радев дори... Но
пълно самоубийство е наистина да си вярваш,
че след като изключиш Валяка, няма да се случи нищо, понеже нищо не се било случило, когато си изключил Христо Бисеров.
Първо, това не е съвсем вярно. Сивият кардинал и неговият ЕКИП не предизвикаха голямо сътресение в синята партия, нищо че за кратко време просъществува някаква нова парламентарна група и СДС се прости с мнозинството си в 38-ото НС. После обаче сините загубиха парламентарните избори и няма спор, че няколко процента потънаха в небитието и заради вътрешнопартийните скандали.
Впрочем Бисеров не е човек, който трябва да бъде пренебрегван. Ако не предпочете голямата си къща и Италия пред политиката, той може да се върне на сцената. Но не като партиен лидер, а в старото си амплоа - като сив кардинал на някоя дясна партия.
СДС пропусна да анализира и какво загуби заради отцепването на Богомил Бонев. Той никога не е имал синя партийна книжка, но въпреки това на челото му пишеше "седесар". Лидерът на Гражданска партия се разприказва преди парламентарните избори и млъкна след тях. После се активизира за президентския вот и сега отново е млъкнал. Казано просто, Бонев се държи като шеф на американска електорална партия - като има избори, се събужда от зимен сън, щом няма - спи.
Защо обаче спят и НИС-аджийските души, когато е редно да бъдат разтревожени от ония 550 хиляди главно сини симпатизанти, които гласуваха за Бонев на първия тур от президентския вот? Този резултат на бившия вътрешен министър е прекалено добър най-малко защото половин милион гласове са доста над достатъчните за вкарването на 10 депутати (една парламентарна група) в следващо Народно събрание.
Върхушката на СДС обаче се изживява като единствена опозиция, която едва ли не по право ще бие всички на следващи парламентарни избори. На нея
й звучи като смешка въпросът: "Днес кой син лидер си прави партия?"
Всъщност никак не е смешно. Миналата неделя Евгений Бакърджиев си направи партия, в която събра стари седесари. И пътем разбута една земеделска партия, член на СДС. Може би в НИС се успокояват, че загубата е по-малка от предричаната - няколко от най-близките приятели на Валяка в СДС-София го предадоха и си останаха при партията-майка. Но дали това е за радост? Та Бакърджиев дава вид на човек, който е излязъл за малко от СДС и всеки момент ще се върне. Разчита, че на 13-ата национална конференция здравите сили в СДС ще победят и ще го помолят да се върне. Вероятно това няма да стане. Но ако роенето вдясно продължава, дали на самото СДС няма да му се наложи да търси коалиция с Бакърджиевата партия за следващи парламентарни избори?
Тази неделя пък Софиянски си направи партията, в която събра все известни сини активисти - хора от служебното му правителство, банкери, куп доктори, спортисти, журналисти, артисти. Към нея завиха радикалдемократите. В нея влезе и Ирина Йорданова, вътрешнополитическата съветничка на Петър Стоянов. Дали след 22 януари няма да я последват и други приближени до президента?
А след година да се яви и самият Той като обединител
на нароилите се партии в дясното пространство? Ако това стане, коалицията ще е съвсем различна от лявата. Там формациите се завръщаха при партията-майка. Тук ще се завръщат под егидата на популярна личност. Което значи, че СДС съвсем няма да се радва на същата доминираща роля като БСП.
Не бива да се забравят и претенциите на НДСВ за дясното пространство. Царските хора твърдо се надяват да бъдат припознати от Европа за народна партия. Колкото и да спада популярността на Симеон Сакскобургготски, НДСВ вероятно ще остане основна част от българското дясно политическо пространство. И не СДС, а НДСВ ще бъде консолидиращ фактор. Особено ако добре се развият плановете на партията на Софиянски за сътрудничество с царското движение.
Пак тази неделя БДФ, партията на бившите легионери, също направи остър завой - досегашният лидер Муравей Радев заяви, че трябва да напуснат СДС и да се пробват в политиката сами.
Защо става така в дясното пространство? Има два отговора. Според първия проблемът иде оттам, че винаги е имало "Много вожд и малко индианец". Т. е. хора като Стефан Софиянски, Евгений Бакърджиев, Богомил Бонев (а защо да не прибавим и Петър Стоянов) смятат, че не биха могли да съществуват в политическия мир в друга позиция, освен като партийни лидери. Затова първите трима си направиха собствени формации, а четвъртият мъдро реши поне 1 година да изчака, докато мътилката вдясно се уталожи.
Второто обяснение е, че
родният електорат трудно би могъл да се раздели на ляв и десен
по класическите западни стандарти. Това делене у нас е доста условно, защото повечето хора са бедни и едва ли биха могли осъзнато да подкрепят дясна политика. В първите десетина години на прехода електоратът гласуваше не за "десните от СДС", а за "антикомунистите от СДС". Когато темата за комунизма и антикомунизма бъде свалена окончателно от дневния ред на обществото, тогава бедният българин ще загуби и последния си повод да гласува за СДС - с тези лидери и с тази програма, по която вече няколко пъти го управляваха.
Така погледнато, десните лидери като Софиянски, Бакърджиев и т. н. действат логично - предлагат на електората по-голям избор от партии. Разбира се, освен че закачват някакви табелки върху гърдите си, те ще трябва да предложат и нова политика, която хем да омекоти, хем да ускори десния преход.
Всъщност от това зависи дали сепарирането на дясното пространство ще бъде трайно. Твърде е възможно да се стигне до бързи коалиции, когато се установи, че има само лидерски амбиции и противоречия, а не идейни различия между СДС, "Свободните демократи" и новите радикали.
Това бързо коалиране обаче ще бъде нужно, ако НДСВ също бързо се провали като управляваща партия. А тогава какво точно ще каже електоратът и на десни, и на леви е доста страшно да се мисли...