----

За първи път видях герой на кечшоу преди много години, в един клип на надарената Доли Партън. Много як и дългокос мъжага разнасяше крехката певица насам-натам. Направи ми впечатление, че клипът беше замислен така: той е звездата, пък тя - скромна фенка... Кой ли ще да е тоя, зачудих се тогава. По-късно "Първична сила" ни сполетя регулярно, видях любовта на зрителите в залата към напомпаните юнаци и усетих нещо като временна загуба на дар-слово пред неизмеримата тъпота на подобно зрелище. Веднъж си отворих устата за две думи с приятел философ.

- Абе може ли да има нещо по-идиотско от това?

- Едва ли. Затова сигурно ще преуспее.

----



Всяка телевизия, разбира се, има право да си прави програмата, както сметне за добре, стига да не противоречи на закона и НСРТ-СЕМ. Не би имало смисъл да се занимаваме с този въпрос, защото при изобилието от зрелища важи едно просто правило: като не ти харесва, не гледай.

Аз и не гледах. Бях убеден, че или никой у нас не зяпа тези глупости, или те вече не се излъчват. Докато разбрах, че междувременно, като епидемия с латентен период, безсмисленото отвъдокеанско забавление е превзело медии, пазари и детски въображения.

Една позната ми довери, че единайсетгодишната й дъщеря е луда фенка на "Първична сила". И че дори с нова рокля не можеш да я откъснеш от телевизора по време на шоуто. Шестгодишният син на комшиите засега е раздвоен между покемоните и кечатлетите, но вече клони към вторите и се опитва да говори на баща си като Гробаря.

Много училищни психолози споделят,



че учениците живеят в света на кеча



повече отколкото в света на баба Илийца или Слави Трифонов примерно. Говорят езика на шоуто, пердашат се в междучасията и си разменят емблемки и тефтерчета с ликовете на любимите мускулести полуумници.

При това момчетата не са по-подвластни на примитивното обсебване от момичетата.

Според психиатъра Александър Хаджигеоргиев казусът с масовото детско пристрастяване е свързан в основата си с комплекси. Комплексите са на база социален и семеен дискомфорт, лишена от хуманност среда, в която преобладават принудата и насилието. Децата имат нужда от идентификация с някакъв мощен авторитет, с която да отреагират собствената си зависимост и чувството за малоценност.

Така стигаме до едно основно заключение:



"Първична сила" е детско шоу,



поне у нас. Това, че в САЩ му се радват и много възрастни персони, говори само за известно душевно и интелектуално младенчество у братята ни по ценностна система отвъд океана. Такова младенчество бива естествено и култивирано. Второто е цивилизационен феномен. Най-интересното е, че п р е о б л а д а в а щ а т а част от зрителите не знаят и не искат да знаят, че всичко е предварително режисирано и отработено като спектакъл с желязна последователност. Подобна абсурдна виртуализация на съзнанието можем да тълкуваме по два начина, според това дали да заложим на позитивното, или на негативното отношение към действителността. Единият образ ще е положителен, а другият отрицателен.

1. Положителният е такъв: Най-малките българи най-бързо заприличват на американци. Бъдещето е пред тях.

2. Отрицателният е такъв: Цивилизацията е уязвима и склонна към регрес. Регресът се проявява като все по-масова склонност към примитивни имитации на агресия.

"А по-добре ли е хората да се пребиват наистина, като в бокса? Или както едно време гладиаторите са се клали на арената в действителност? Хората имат нужда от зрелища - ние им го даваме", опонират създателите на шоуто.

Те са прави по своему. Само че шоу



за средно интелигентния човек тук няма



Пък за децата зрелището определено е вредно, защото е тъпа приказка, която учи как се решават конфликти по един-единствен начин - с троглодитски бой. Всъщност на сцената и на екрана, драги читателю (допускам, че може и да нямаш представа за шоуто, виж колко те ценим), става следното. Излизат едни мускулести типове и първом почват да разиграват диалози, в които си обещават да се накълцат, да си счупят вратовете, да си скачат по ребрата, да си изтръгнат крайниците и други такива мили закачки. Това иди-дойди, защото режисурата е добра, особено като види човек многохилядната публика, която ахка при всяка фраза. После започват да имитират бой, като се теглят на един ринг, запращат се по кьошетата и се налагат наужким. Пазят се наистина внимателно да не се наранят - хвърлят се върху въжетата, но само там, където има специални уплътнения, и скачат върху си, но леко встрани, така че да мине горе-долу за пред камера.

Това нещо с незначителни вариации (включване на жени, на братя и бащи, епизоди от неодухотворения бит на хероите) продължава на екрана десетилетия! Сигурно и нас ще ни държи дълго. Няма нищо друго, освен имитация на бой и псувни между добре напомпани със стероиди тела.

Възможно ли е да се гледа такова нещо? Оказва се, да, колкото и да не вярвате. В процеса на идентификация на българския зрител на тези гледки открихме нещо интересно. От собствен източник научихме, че освен децата ни



искрено му се радват и някои фолкпевици!



Даже си правят обзалагания кой ще спечели - Рикиши, Трите хикса, Гробаря или Ледения... Тази трогателна по своему симпатия на нежната музикална хармония към грубата първичност ни накара още веднъж да онемеем. Не се ли крие нещо по-дълбоко зад това явление, отколкото комплекси, отчужденост и недоверие? Не се ли крие едно желание да се катурят небостъргачите на цивилизацията с нейните авторитети във всички области? С професорите-многознайковци, с писателите-дебелотомниковци, с политиците-гладкодърдорковци? И на тяхно място да се възкачи Той - якият като идол мъжага с пет думи в устата, който праща историята не към предречения от Фукуяма край, ами към началото - на доварварската още, неандерталска идилия, макар и в неин виртуален вариант.



Всъщност бедният Дан Колов,



който напрягаше телеса наистина в началото на миналия век в мъжкия и жесток спорт кеч, едва ли е подозирал, че наследниците му ще изберат по-лекото и доходоносно актьорско поприще. Като всяка индустрия и тази цели не само да задоволи клиентите си, ами да си създава нови такива. И има право да се рекламира и да зарибява потребители - в момента е хвърлила яка въдица на децата ни. Ние сме далеч от идеята за прилагане на първична цензурна сила, защото пазарът е, както казват богатите, един либерален тепих.

Но никой не може да ни забрани да викнем:

Тоя t-v кеч е върхът на тъпотията!