"Романтиката е сега в машините..." - писа Вапцаров. Може и така, стига да го каже честен идеалист и голям поет. В различни времена и за различни хора романтичното е взимало различни образи: рицарство, освобождаване на Божи гроб, човешката личност, безумството на подвига, науката... Във времето на диктатурата бленувахме за лична свобода и романтизирахме Запада. И това отмина. Къде е романтиката днес? Имаме ли някаква представа, обвита с мечтателност? Да, струва ми се, макар и неоформена. И тя е почтено общество и безопасност.

Странно е как 15 години след промяната, след нейното начало, онова, което считахме за най-естествена последица от нашата борба, стана толкова далечно, та се превърна в романтика. Почтеното и безопасно общество взе мястото на свободата в представите ни. Една митична и усмихната България, където се живее не със свито гърло, не с постоянна буца на сърцето и безразличие към обществото, защото "всичко е прогнило и вече нищо не може да се направи". Ние сме в особеното състояние на един преуморен човек, жадуващ за активност. Преуморени сме от показното безсрамие, отхвърлянето на всички табута, на всички морални норми. Равнодушието се е превърнало в лечебно средство, иначе ще експлоадираш, ще излезеш гол на улицата, за да привлечеш вниманието, да изкрещиш коя е истината. Не, няма да го направиш. Известно ти е какво ще си помислят: "Гол, много важно... Още един демагог, още един кандидат за слава, намерил екстремален израз на своите намерения, за да ни излъже и да осребри наивността ни... Защо не се взривиш пред АЕЦ "Белене", глупако? Защо не спреш едно безумие?". И равнодушните са понякога цинични. Добре знаят - ще се взриви - и ще го отминат с мълчание. За какво тогава?

Активността, за която преумореният мечтае, е част от романтичното. Да се събуди и всичко да е друго. Да се поскара на детето си, ако е казало нещо невъзпитано. Да чуе в сутрешните новини, че е арестуван един негодник и да е сигурен в наказанието му. Да е горд със себе си, че не злоупотребява никога и с нищо - доверие, пари. Да е горд с принципността на институциите и щастлив с вярата си в хората. Да уважава тези, които ръководят собствената му страна, видовете власт. Да помага за спасението на горите или на Ботаническата градина, и да бъде чут. И това ако не е романтика...

Говорехме и за безопасност. Но ние вече го усещаме - почтеното общество е безопасно. То съществува заради теб, не ти заради него. Можеш да планираш своя живот, придобивките си, образованието на децата, пенсията - чак до деня на кончината. Защото си сигурен: инфлацията няма да дойде, доходите ти ще растат, ако си трудолюбив и отговорен; всички ще те уважават и ти сам себе си ще уважаваш, ако си почтен; данъците ще са заковани и обосновани, цените ще са разумни. Дано не се налага, но полицията може да те защити. Годините, когато големият насилник е удушавал малкия си конкурент и полицията винаги му е помагала, са се превърнали във фолклор. Бракониерите не пребиват горските пазачи. Престъпниците не се стрелят по улиците, те са в затворите. Съседът ти е богат, защото е способен, не е успял с подкупи, заплахи, мафиотлък и контрабанда...

Обикновената, нормалната държава - това е нашата романтика. До 1989-а обществото беше ненормално, така е и сега, но по друг начин. Омръзна ни да се гледаме напрегнати, с уплашени очи. Минаващи през този свят, без да са разбрали какво е да имаш достатъчно средства за живот. На мен ми омръзна да разправям, че духовността заменя всичко. Поколения се сменят, остаряват заедно с теб. Съучениците ти имат внуци и нищо не се е изменило. Не си ги виждал тридесет години, а се оплакват пак така, както са го правели през 70-те на миналия век, когато все говорехме, че заплатите на Запад са 10-20 пъти по-големи... Ти имаш своите обяснения - исторически и политически, устата ти се е схванала от преповтарянето им. Тези, които са ти вярвали, вече не те слушат, ставаме народ от фаталисти. "Нещастна съдба, тази страна има нещастна съдба..." Странен поход към Европа. Странни гости пред вратите й. Някои казват: "Съдбата ти се предопределя от теб самия". Не е така с малките народи - ето отговора ни. Малките народи, друг се разпорежда с тях. Имаме отговори за всичко, ние сме специалисти по нещастието и по бягството от самообвинения. Всички думи се обезцениха, както беше преди двадесет години. Ала нещо ни остана. Болката.