София е България, но пък и България си е същата. Столичен кмет стана човекът, когото сигурно още по-решително би си избрала цяла България. Не, не цяла, само гласуваща България.
Близо цели 70%, но от едва 30% гласували софиянци избраха за градоначалник Бойко Борисов. Успехът му е зашеметяващ само привидно - той спечели подкрепата едва на 1/5 от столичани с право на глас. Останалите 4/5, с отвращение или с безразличие, направиха своя, също толкова значим като пускането на бюлетина, избор да не гласуват.
София доминираше над частичните избори в останалите населени места. Като в пъп и сякаш по право в нея се бе вторачил целият политически и медиен естаблишмънт. Залозите на битката уж бяха огромни - единството на управляващата коалиция, възраждането на дясното, самата политическа система, че и президентските избори догодина. Затова партиите извадиха в столицата най-тежката си артилерия, в битката за политически живот или смърт се втурна и най-рейтинговият, редом с президента, човек в държавата.
В София спечели безпартиен, подкрепен доброзорлем от редица партии, и това се смята най-малкото за шамар по партийната система. В провинцията обаче спечелиха червени и жълти, а това не се интерпретира като заздравяване на управляващата коалиция.
Местният вот в провинцията отдавна е наложил нормата партии и от ляво, и от дясно да подкрепят един кандидат. И затова е сякаш по-мажоритарен от този в София, където изборите винаги са били
по-скоро тип парламентарни -
немислимо е сини и червени да застанат зад един кандидат, колкото и прекрасен да е той. Затова свидетелства и по-ниската активност на втория тур в събота - въпреки подкрепата от редица десни партии за генерала, той не получи кой знае колко десни гласове и Партията на негласуващите си остана най-голямата. За какъв шамар срещу партийната система можем да говорим тогава, след като генералът нито успя да разбие твърдите партийни електорати, нито да привлече широки кръгове, отвратени от партиите? Следователно Борисов е част от същото това политическо статукво, на което е уж алтернатива, но вече го приближава към провинциалния местен вот, където един силен мажоритарен кандидат принуждава широка палитра от партии да го подкрепят, защото иначе нямат шанс. В столицата това стана в последния момент и не толкова ефективно, но все пак вече и "парламентарната" София започва да прилича на "местната" България.
Тезата, издигната от Татяна Дончева за загубата й, че за втори път след 2001 г. имаме протестен вот срещу партиите, не може да служи дори само за оправдание за загубата й. Всъщност, проблемът на БСП и на Татяна Дончева в тези избори не е самата загуба, която бе предрешена, а срамният резултат. Едно е да загубиш достойно с 55:45, друго е със 70:30. И ако е имало някакви шамари в събота, то те са изцяло за сметка на левицата. При това заслужени. Некадърната кампания на Дончева успя да влоши образа й отпреди това или пък не успя да скрие някакви нейни негативи, ако дотогава не са били наяве. Кампанията загуби стратегически още в самото начало, след като Борисов далновидно зае позиция на човек, който няма да отговаря на нападки и ще избягва директни дуели. Така Дончева, която на старта бе най-силният анти-Борисов кандидат, бе обезоръжена още в началото на битката и трябваше да търси друго полесражение. Останала без доспехи обаче, тя не даде на избирателя
шанс дори за естетически избор -
между непосредствената мачо семплост и семплостта на една изнервена мъжкарана. Добрият вкус можеше да намери покой само в негласуващо отвращение.
Но дори и да заложим на аналогията с 2001-а, мащабите са вече доста ограничени. За разлика от дошлия от Мадрид Симеон тогава, генералът сега идва за кмет след 4-годишно управление в МВР и предана служба на царя. Царят тогава увлече 1/3 България, а генералът днес "вербува" едва от 1/5 София. Царят тогава разгроми партиите, но сам веднага стана част от партийния естаблишмънт. Генералът днес само ги зашлеви и няма никакви основания да се очаква пътят му да е по-различен от този на своя патрон - независимо дали ще поведе собствена партия, или просто ще работи добре с всички сегашни в Общинския съвет, както се зарича.
Общото между тогава и сега обаче е, че волунтаристкият популизъм се оказва единственото средство за пренареждане на болното политическо статукво. Но и той веднага губи мощ, стане ли част от статуквото. Да му мислят партиите, когато свършат всички царе и генерали и останат само с избирателна активност от 10-ина процента. Тогава просто няма да има представителна демокрация. А пред тази алтернатива е за предпочитане и най-непредставителният популизъм.
"немислимо е сини и червени да застанат зад един кандидат"
*
немислимо би било, ако т. нар. сини не бяха създадени от червените, инак е най-логичното нещо