От седемдесетте години финансовата индустрия е обхваната от маниакален стремеж към концентрация на капитала и управлението. Чрез сливане на банки, някои от които имат цели векове история на самостоятелно успешно развитие, бяха създадени финансовите гиганти, доминиращи световните финанси. Банковите динозаври погълнаха грамаден брой по-малки финансови предприятия, за да трупат маса, но най-вече за да придобият пазарния им дял. На свой ред застрахователите вложиха трилиони от премийните си резерви за придобиване на дял в банковия сектор и така концентрацията прекрачи ревниво пазените синори между секторите на финансовия пазар. Така от

сватбите на гиганти

се родиха съвременните интегрирани финансови конгломерати. Те не останаха встрани от глобализацията в реалната икономика. Финансовите групи прекрачиха границите по стъпките на клиентите си и сами се превърнаха в мултинационални компании. Точно такива финансови групи доминират днес българските финанси - предимно мултинационални гиганти, разпрострели се практически във всички сектори на финансите. По цял свят и особено в Европа към тях се отнасят изключително скептично. Май само у нас приемаме за чиста монета рекламните клипове за ползите от глобализацията. Заливат ни внушения, че концентрацията и глобализацията са не само неизбежни, но и задължителни "налагани от логиката на пазара" процеси, с които не само сме длъжни да се примирим, но трябвало да им се радваме. Всъщност единственият смислен аргумент за ползите от междунационалната свръхконцентрация се свежда до класическата теза за

икономията от мащаба,

сигурния факт, че концентрацията създава синергетичен ефект (ефект на съчетаването) - възможност за икономия на фиксирани разходи и поевтиняване на услугите при по-ефективното им серийно производство. И разпрострялата се по цял свят финансова група, и джобната комунална банка имат практически еднакви разходи за подготовка на всяко отделно технологично решение, нов банков продукт или поредната промоция. Гигантът обаче разпределя понесените разходи върху милиардна аудитория от клиенти, докато банковото джудже има няколко хиляди продажби в най-добрия случай. Единият лови риба с въдица, другият влачи цял трал. Ясно, че гигантът може да си позволи по-ниски цени за предлаганите услуги, като подели ефекта на мащаба с клиентите си. Могат да се посочат още дузина предимства на мултинационалните финансови гиганти. Но това е само едната страна на монетата. От другата страна, която ревниво се прикрива, натежават дефектите, най-вече

спадащото качество

както на услугите, които получават клиентите, така и на управлението на гигантската структура. Колкото и да ни убеждава в противното (а рекламни бюджети за промиване на мозъците на клиентелата охотно се пилеят), финансовият гигант неизбежно се преориентира към евтина конфекция. Не само защото най-пълно реализира предимствата си в ниските сегменти на финансовия пазар (евтини услуги с ниско качество за непретенциозни клиенти), но и защото конфекционният продукт, стандартизираните технологични процеси и производството на услуги-клишета са по-лесни за контролиране. Гигантският проблем на гигантите е тъкмо управлението. Защото

динозаврите са неуправляеми,

та дори гении на финансите и магьосници на управлението да стоят начело на международните финансови групи. Практиката показва, че дори перфектни, динамични и иновативни банки, след като се слеят се превръщат в тромави, глухи за проблемите на клиентите си и зле управлявани чудовища. Вземете например Байерише Ферайнсбанк, която за десет години направи немислимото и влезе в челната тройка на големите германски банки. Но погълна голям брой конкуренти, разду се до неуправляемост и, след като избягна на косъм фалита, само изкупуването от италианската УниКредит я спасява от неизбежния колапс.

На пазара има място за всички,

както за мултинационалните гиганти, които предлагат конфекция за непретенциозни клиенти, така и за малки, но стегнати и професионални финансови институции, за които банковото дело си остава изкуство, а всяка сделка е творчество, а не клише. В световните финанси успоредно ще се развиват и двете тенденции. От една страна, грамадните финансови групи ще продължат да изкупуват дребни, но професионални и високо ефективни банки. А от друга страна, непрекъснато ще се раждат нови банкови институции, за да запълват вакуума от услуги с истинско качество. В България днес втората тенденция отсъства. У нас се води политика на принудителна концентрация чрез затваряне на сектора за нови участници. Както цялата ни финансова стратегия, така и идеята за концентрация на всяка цена е вносна, безрезервно приета за чиста монета. Проблемът е, че е твърде късогледа. Пазарът не търпи вакуум. Българските фирми също имат нужда от качествено банково обслужване. Когато не могат да го получат у дома, те неизбежно ще го потърсят в странство. А изнасянето на корпоративните финанси зад граница, ще доведе до далеч по-значим отлив на капитал от страната, отколкото кредитирането на печки, перални и телевизори, срещу което тъй гръмко се гневят международните финансови надзорници на България.