Сигурен съм, че най-прочутата му творба засега си остава "Преди да се родя", продължена от една "опашка", наречена "...и след това". Ивайло Петров беше на първо място комически автор. Велик комик. Сега, няколко дни след смъртта му, трябва да се настоява на това. Защото в опита си да увенчаят един писател са склонни да му надянат сериозна маска, каквато не му отива и каквато, решавал ли е сам да си постави, се е провалял. Сериозната маска се нарича "Хайка за вълци", разбира се. Творба, в която има и сол, и мед, и люто, и горчиво, но която най-лесно е свеждана до застинал монумент. Ивайло Петров създаде много повече.

Как изглежда типичната му направа? С какво печели читателите си този автор? На първо място, с много добре намерени ситуации, в които



героите му "да се изложат".



Точно така, да се изложат, да покажат неуместните си стереотипи, неспособността си да се впишат в променящата се обстановка. Подчертавам, че това става върху терена на селото. Героите му са селяни, хора със селско мислене. Дори в курортните му разкази, а има и такива.

От самата разраснала се три пъти между първите си две издания от 1982 и 1986 г. "Хайка за вълци", убеден съм, всички си спомнят началните епизоди от фарсовата сватба - с несъстоялото се пиене на блага ракия, а не толкова стилизираният в духа на XVIII век дневник на Киро Джелебов с неговия мрачен разказ за колективизацията. Когато преди няколко години романът бе екранизиран, критичните гласове бяха малко, но обединени в мнението, че се е позагубил точно този пласт на



карнавалното и бутафорното.



Ивайло Петров никога не се е опитвал да избяга от битоописателството, той бе толкова вкопан в родната разказваческа традиция. Книгите му са фина игра с общите места на една традиция в прозата, която тук е най-лесно разпознаваема. Толкова, колкото и неизменната моралистична нишка. Неслучайно преди много години Симеон Султанов го е нарекъл "сладкодумен разказвач".

Логично е да го виждаме свързан с други писатели - най-вече от българските през 1960-те, с допуснатия експеримент в т.н. селска проза. Тогава се появяват цял куп авторефлексивни книги, в които неизменно преобладава иронията към всички герои, включително към имплицитния автор. Да го кажа другояче: книги, в които не само е иронизиран разказвачът, а току-що изграденият свят лесно е представен в следващата сцена като вятър и мъгла.

Като оставим настрана книгите на Радичков, говоря най-вече за "Родихме се змейове" на Йордан Вълчев, "Шумки от габър" на Николай Хайтов и още няколко. Това са роднините му в литературата. Насред тях излизат и първите



"Объркани записки"



на Ивайло Петров - през 1971 г. - по принцип един опит да се "разхудожестви" литературата, да се свали претенцията й чрез прехождането й към междужанровите процепи. (Такъв е бил практически и замисълът на "Шумки от габър".) Наистина, в самите "Объркани записки" Ивайло Петров обяснява, че е решил "да си почине" от същинската литература и затова просто така, в нещо като дневник, си драскал из тефтерчето разни наблюдения, скицирвал си разни случки и мисли. Тази особеност на боравенето с жанровете му е нещо като подпис. В най-забележителните му книги винаги се случва някакво "изпадане" от твърдите жанрове и отиване към някаква смес, към някаква паражанровост. А може би - и към онази плътна магма на неразгънатия от очерка, неискащия да се отлепи от прототипията, да се фикционализира докрай реалистичен разказ от края на XIX век. (Една от книгите му например - "Малки илюзии" - си има подзаглавие "рисунки с молив".)

Разбира се,



"сладкодумното разказвачество"



си има своите рискове. Като типичен съвременен български писател Ивайло Петров не оставя читателя си без алегория: след като си свърши работата на художник (понякога по най-убедителен начин, друг път - по през пръсти: сред книгите му има истински провали като сагата "Баронови" например), все ще стигне до една поука, до едно явно заключение, което да разсипе двусмислието. Пък и на добрия стар разказвач от този тип не бива да му се дава възможност да мъдрува, защото той просто не го умее. Сред най-слабите неща, които е написал, са есетата му.

Затова и ще се върна към началото: обичам онзи Ивайло Петров, който владее до съвършенство първоличното повествование. Онова повествование, което има някаква "устненост", което се раздипля, допълва от странични епизоди и преразкази, и което в монографията си за Ивайло Петров от 1990 г. Стоян Илиев (по съвсем конкретен повод - тъкмо повестите "Преди да се родя" и "И след това") нарича "гротескна автобиография". За него жаля и с него продължавам да се гордея.