Веднъж извикали генерал Владимир Стойчев в ЦК или дори още по-нагоре да го мъмрят. Може да е било за делата на олимпийския комитет, може и за друго. Генералът бил човек нестандартен, уж си знаел мястото в йерархията, а все пак... изпъквал. Това дразнело актива и този път също му обърнали внимание да се съобразява. Старият олимпиец дигнал рамене: все пак бил единственият български генерал, зад чийто гръб имало спечелена война. Някой от Голямото добрутро го засякъл: другарят Стойчев нещо бърка - това не е единствената спечелена война, а Сръбско-българската например? Генералът снизходително се усмихнал: Сръбско-българската е спечелена от капитани...

Днес и войната на стария генерал, и войната на капитаните от 1885 изглеждат еднакво забравени. Би могло да изглежда, че това е част от мечтата на човечеството: да забрави войните. Но войните са реалност и в нашия свят. Нещо повече, отминалите войни също са го предопределили, участвали са в кървавото му сътворение...

На 2 ноември преди 125 години се отваря Сръбско-българската война. България току-що се е съединила, но справедливостта не е присъща на новата ни история, европейската съвест не е обърната към Балканите. Прадедите ни се готвят да воюват с империята, а ги напада братът съсед. Горчиво започва, но поне ще завърши добре...

Понятията "подло", "изненадващо", "в гръб" по време на война не изглеждат като в живота. Мобилизация, струпване на войски, дипломатическа пушилка - това не става за една нощ. Но истината е, че войските са на турската, а не на сръбската граница. И още: че българското командване има план за война срещу Турция, а срещу Сърбия няма. И че такъв план не се прави за ден, нито дори за месец.



Предстои една гениална импровизация,



която ще спаси и легитимира страната на бойното поле. Предстои голямата изненада на войната и това не е нападението "в гръб", а скокът на южнобългарските дружини през съединеното отечество до Сливница и Гургулят. "Господи - пише по-късно един от капитаните на войната, - като си помисли човек колко по-къс щеше да е този път само преди два месеца!"

Рано пада снегът в онзи ноември на 1885 година и в безпримерния преход войниците крачат пребити от път, обосели, безсънни. Командирът на 3-а хасковска пехотна дружина капитан Ковачев разказва за мъката на своите пехотинци, за кървавите им нозе, с които те отиват към боя и към смъртта. Вече в Сливница той съзира босите си войници нагазили в едно торище, да лекуват болката и студа в топлия тор. И оттам, от торището, тези герои тръгват към безсмъртието!

Самият този капитан Ковачев е по-сетнешният генерал Стилиян Ковачев, легендарният командир на 4-а армия през Балканската война, победителят от Булаир и Шаркьой, както и от други битки през Първата световна. Имената на капитаните от Сливница и Гургулят ще срещаме неведнъж през войните от следващия век. Вкусили победата в бойната си младост, те ще я преследват и във величавите битки, които народът им ще води за своето обединение. А сега Русия внезапно е изтеглила своите офицери и колкото да е шокиращо, може би точно това решава изхода на войната! Защото младите българи (40 от тях току-що са се завърнали от военните академии в странство), освен че са вдъхновени за подвиг, са и необременени от служба, рутина и наслоена субординация, годни са за полет и за творчество.



Това ги прави непредвидими на бойното поле



и с това те превъзхождат, не - побеждават! - сръбските генерали и полковници. "Биеха ги даже и в пцувните" - тържествува един съвременник.

Сега, когато век и нещо история се е вече състояла, в мъжете от бойното поле ще познаем почти всички прочути българи от следващия век: не само военни, но и политици, общественици, министри. Може участието в тази война по-късно да е било важна атестация за издигане в България. А може причината да е в това, че просто всички са отишли на война, стремели са се натам, дето думкат топовете. В бойния ред заедно с полковете и дружините се числят опълченски, доброволчески, ученически чети. Стичат се мъже и момчета от всички български земи. Събирателният образ на българския воин от тези дни ще се окаже съвсем необичаен, дори невероятен, но той е реален - доколкото е водил бой, проливал е кръв и е победил.

Има две легенди от тази война, които не са утихнали до днес. Едната е, че австрийският дипломат Кевенхюлер се явил с бяло знаме пред настъпващите наши части и предупредил, че ако българите продължат да напредват в Сърбия, ще срещнат австрийски войски. Втората е, че в нощта след победата при Пирот от небето се изсипали безброй падащи звезди и че това били душите на убитите в боя войници.

Що се отнася до първата легенда, граф Кевенхюлер довтасал не на бойното поле и не с бяло знаме, а в главната квартира в Пирот и с ултиматум. Къде биха се срещнали българите с австрийците остава неясно. Според някои изчисления при това темпо на сръбското отстъпление - може би оттатък Белград. Но като се знае, че Австро-Унгария отпуска на Сърбия огромен заем за започване на войната, остава въпросът със Сърбия ли точно е воювала България. И защо преди това никой не иска да разговаря с нея, а като погва нашественика, всички пишат ноти!

Легендата за звездния дъжд също не е легенда. Изключителното явление в звездното небе в нощта на 15 срещу 16 ноември 1885 г. е регистрирано от европейските обсерватории. Само неаполската е преброила повече от 64 хиляди аеролита. Нещо като заря за победния край на една справедлива война.

А след век и четвърт у мен изниква печалният въпрос: какво днес ще накара българина тъй, с окървавени нозе, да се стреми към битка и жертва за отечеството? Има ли причина да го стори, ако тръбата го призове? И заради това ли точно отечество, в което никой не отива бос на подвиг, но босите, напиращи за власт и кариера, са легион? И обикновено побеждават в това, което са си намислили...