Спомняте ли си, когато се обсъждаше въпросът за оповестяването на секретна информация? Тогава започнахме да употребяваме, но и да бъркаме класифицирана с квалифицирана информация. А проблемът е сложен, защото е и логически. По-просто ще стане, ако се каже, че да класифицираш е по-лесно, защото караш отгоре надолу. Очертаваш теми - класове - и ги разграничаваш или забраняваш просто по силата на дефиницията. Не толкова лесно обаче е да квалифицираш. Тогава се налага да преценяваш (отдолу нагоре) дали дадено нещо наистина има съответните качества.

Подобен е и въпросът с "добрите нрави" - една сама по себе си неясна формулировка. Хубаво е, когато подобни изрази са рядкост в една правна система. Но е невъзможно и дори вредно, ако те изобщо липсват. Защото именно чрез тях се показва, че правото не е затворена и самодостатъчна система за регулиране на поведението. Те препращат към мащаби, които надскачат правото, но са близки за нравствената култура на повечето от членовете на общността, служеща си с това право. Етиците за разлика от правистите са склонни да се разтоварят от отговорност и да възкликнат: добрите нрави са налице или в традиционни, или в общества с хомогенна култура. Но юристите не могат да постъпят така, защото ако го сторят, ще ги обвинят, че са се самозабравили и че не виждат мястото на етиката в правото. Затова волю-неволю им се налага да се включват във войните на интерпретациите. Така постъпва и Конституционният съд през 1996 г., когато в тълкуванието си не се задоволява само с "националните традиции и култура", нито само с актуално и "ефективно накърняване" на добрите нрави. Неговата интерпретация на "добрите нрави" показва, че те не съвпадат само с "тук" на наличната култура и само със "сега" на ефекта върху засегнатите. Въпросът обаче е, доколко законодатели и администратори, съдебни и регулативни органи ще се окажат на висота да си служат правилно с тази откритост на смисъла в "добрите нрави"?



"Добрите нрави" са ограничения



Те слагат рамки на свободата, с която субектите на правото разполагат. Така се нареждат до изричните законови забрани. Но именно до тях, а не върху или вместо тях.

Когато законодателят прибегне до тази формулировка, той вече е свършил огромна друга работа. Очертал е ясно границите на безспорното. Но същевременно е осъзнал, че действителността винаги ще се оказва по-богата от опитите му да я овладее. И за да не може в бъдещите "трудни случаи" органите да решават само заради правомощията или заради властта си, е отворил вратичка за нормативна преценка. Такава, която навярно би срещнала съгласието на повечето, имащи усет за справедливост и уместност. Освен това "добрите нрави" са и основания, с чиято помощ сделки или административни актове стават нищожни, засегнати лица могат да търсят компенсация, доброволни действия все пак се третират и наказват като закононарушения. Колкото и да са неясни като условие, "добрите нрави" - тъкмо защото са елемент на правото - са прецизни в последиците. В правни текстове, където присъстват без санкции, те са ненужни, а където санкциите са неясни, те са опасни. Нека сега погледнем законите и съдебната практика.





В някои страни сделки, нарушаващи

добрите нрави, са нищожни



Наемодателят може да развали договора си с наемателя, ако онзи приюти свои близки или заради интимни посещения. В първия случай е злоупотребено с доверието му, във втория се е почувствал като сводник. Не бива да се забравя, че до средата на 60-те години на миналия век в редица европейски страни се водят дела за приютяване на сгодени. Вярно, тогава е била доста по-разпространена формулировката "нравствен ред", но и сега "добрите нрави" са основание и оправдание за домакина в неговата собственост да цари нравственост, която не го кара да е двуличен пред съвестта си. От своя страна и наемателят може да развали договора, ако се ожени или му се родят деца, както и ако му ограничат например достъпа до банята. В съзвучие с добрите нрави е да потърсиш по-достойно жилище за разрасналото се семейство или да не търпиш неприятни притеснения в интимната си сфера. Ето два случая, където "добрите нрави" прекъсват ангажименти между договорилите се страни. При това без последствия.

Където има принуда или се цели спестяване на данъци, също може да срещнем формулата на "добрите нрави". Но нека погледнем към така популярната тема за подкупите. Подкупът безспорно е договор в нарушение на добрите нрави. Но следва ли от неговата нищожност, че сделката, за която той е послужил за основа, също е нищожна? Не. Тук липсва транзитивност. И това навярно е добре, защото само ако си помисля, че обратното би било обичайната практика, едва ли ще останат много договори в сила. Последствията не са зараза "по веригата".

В трудовото право и в света на рекламата



"добрите нрави" са

основание за компенсация



Уволнявате например някой служител, който е бъркал в касата. Но в трудовата характеристика, която му издавате, не споменавате за основанията за уволнението. А бившият ви служител злоупотребява с доверието и на бъдещия си работодател. Вие сте нарушил "добрите нрави" и някъде по света може да се наложи да компенсирате нанесена върху трето лице вреда. Защото сте укрили информация или не сте я осветлили достатъчно. Именно на тази основа дори в Турция, която мнозина свързват с битпазар, добрите нрави пазят потребителите от злоупотреба с доверието им. Ето, че последствията от засегнати добри нрави не се изчерпват само с прекратяване на някакво действие.

Ясно е, че "добрите нрави" са навсякъде в правото. Но не толкова ясно - особено у нас - е, че те не са изрични забрани, че там, където са упоменати, наблизо има изрични забрани и те само ги допълват. Сякаш, ако нещо е убягнало на класификатора, формулировки като добрите нрави спомагат за квалифицирането на междинни случаи.

Похвален е опитът в закона за меценатството да се предвиди, че данъчни облекчения не могат да се ползват, ако не отговарят на добрите нрави. Нима трябва меценатът, осигурил стипендия на някой или някоя - близки до сърцето му, да получава данъчни облекчения? Или онзи, който маценатства в сферата на пошлата култура? Но е ясно, че за да работи, законът трябва да предвиди, не меценатът да преглежда забранителни списъци за меценатстване - от любовници до пошлотии,- а данъчните да проверяват кои са адресатите на неговата благотворителност и да преценяват заслужава ли той данъчни облаги. Разбира се, в закона за меценатството трябва да има, и надявам се да е така, и строги ограничения. Защото по своя замисъл той е в напрежение с принципите за общо третиране от страна на правото. Например, не позволява на онези, които имат доходи под облагаемия минимум, да се ползват както от шансовете, които разкрива пред щедростта, така и от облекченията, свързани с тях. Но затова пък е за общото благо в сферите на културата и спорта, стимулира имащите да не крият данъци и да виждат къде отиват парите им.

Затова пък е сбъркан опитът на СЕМ да върши онова, което не е по силите и на всички СЕМ-ове по света. Ако конституцията предвижда дори мерки (впрочем "минимални" - спиране и конфискация), в случай че са засегнати "добрите нрави", СЕМ, вместо да преценява кой, кога и как нарушава тази норма, т.е. да квалифицира, я дописва, като изрежда цяла армия от тематични класове. Преди да ни е посочил случаи, които да издържат в съда, регулаторният орган реди поменици, чиито норми няма как да не влязат в противоречие с други норми. Проблемът е, че СЕМ не е подразделение на Цвета Маркова и не му е работа да прави номинални каталози, преди да е преработил действителността. В члена с "добрите нрави" конституцията е предвидила "акт на съдебната власт", а не предварителна забрана, каквато има в съседен член за "защитена от закона тайна". И така, държавната тайна и цензурата са две различни неща. Дано!



Грижата за детето

е нещо повече

от добрите нрави



Тя е и водещ принцип. Вижда се и в решението на Конституционния съд. А при СЕМ е обратното. Добрите нрави са на преден план. И вместо да полага усилия да градира по съдържателен принцип и да очертае границите между "неблагопристойно" и "непристойно" (употребени от самия него!), между "примитивен" и "циничен и вулгарен език", СЕМ подвежда всичко това под шапката на "добрите нрави". Онези, от които той твърди, че се учи, отдавна третират "добрите нрави" като вектори, които могат да разширят интерпретацията, но не и да я изчерпят. И едва когато си се предпазил от безспорно лошото, можеш да си позволиш да предвидиш защита и от непредвидени злини!

А онова, което СЕМ изобщо не е премислил, е санкцията. Ясно е, че спирането и конфискацията на "носителя на информация" е слабо ефективно в сферата на електронните медии, в епохата на дигиталното битие на информацията. В решението си от 7 ноември 2005 г. СЕМ неправилно цитира конституцията, допълвайки със "спирането и конфискацията... на електронна медия", което е просто прекалено. Но да не обсъждаш въпроса за санкциите изобщо, означава да не си орган, да не играеш по правилата на правната регулация. Впрочем не е ли по-добре - в случай на нарушаване на добрите нрави - вместо спиране или наказание на медиите, защо пък не, да има компенсация на зрителите и слушателите? Да им се предостави нещо естетско и, разбира се, не между 23.00 и 6.00 часа. Вярно, че това означава да третираме информацията като посегателство върху околната среда, но и в екологическото мислене дреме усетът за границата на добрите нрави. Дали пък това няма да е и по-ефективно?

-----

*Стилиян Йотов е преподавател по философия на правото в СУ.