Защо се разпада мъглявината "Атака"?

Не е намаляло възмущението от политическата класа, не са се променили нравите й. Просто така става обикновено във филмите - лошите се изпокарват поради простата причина, че ги събира неприемането на правилата, ето защо между тях самите не възникват правила на взаимодействие. Така става в историята с революциите, които неизменно "изяждат децата си", защото винаги се явяват едни по-революционни, които позаколват предишните. Във философията това знаем от времето на Блажения Августин, според когото отрицанието няма реалност, злото няма битие, то просто е недобро, завист към доброто.

Не искам да кажа, че лидерите на разните форми на "Атака" са зли, още по-малко, че такива са онези, които гласуват за тях. Става дума за



отрицанието като принцип:



веднъж пуснато от бутилката, то няма как да се консолидира, да спре да отрича. Този модел вече наблюдавахме през 90-те години в прословутото "отлюспване" на недостатъчно революционните седесари: от огромните надежди до пълното съсипване на тази организация. Днес хората около "Зора" се оказват недостатъчно националисти, Сидеров им бие шута, сега Расате се разбунтува срещу "станалия част от политическото статукво" Сидеров. Има ли причина перманентната революция да спре именно тук?

Не може да съществува трайно една политическа формация, която разчита преди всичко на пълното отхвърляне на системата, помитането на елитите, променянето на всички основни ориентации на страната. Трайност дават само позитивно възприети ценности. Ако например СДС беше заложил на ценности като благоденствие, консерватизъм, икономически растеж, наместо да превърне радикализма в основен критерий за вътрешнопартиен напредък, днес той щеше да е основният политически играч на терена.

Ще ми кажат, че така наречените националисти са именно ценностно ориентирани, та нали цялата им риторика се върти около патриотизма, от възрожденските песни до прабългарските символи и обратно. Мисля, че точно тук е проблемът. Да вземем социалната солидарност - една от основните ценности, които залягат в основата на модерните национални държави. Бихте ли казали, че българските неофашисти проповядват солидарност? Е да, ама нали най-бедните у нас са именно циганите, които са основният им враг (имигрантите в Западна Европа играят тази роля за колегите им). Солидарност значи, но само за някои, за нашите хора.

Добре, нека тогава бъде предприемчивостта, трудолюбието. Тогава пък ще се наложи да подкрепят онези инициативни българи, които са успели да забогатеят за тези 15 години, а това отблъсква електората, който в голямата си част не е успял да свърши тази работа. Същият проблем ще възникне, ако твърде много се подчертава защитата на българската икономика срещу глобалния пазар: протекционизмът е в интерес на местните капиталисти, но ощетява местните консуматори, чиито гласове са доста повече. Огледайте се по света, ще видите, че



основен ресурс на всички популизми е завистта,



чувство негативно и самодеструктивно по същината си.

Е добре, едно нещо винаги присъства в посланията на подобни формации: темата "сигурност", морализаторството около престъпността. Подобна тема обаче не е само техен монопол, тук пространството се дели с казионната десница (чието място у нас зае г-н Костов). Радикално-десните добавят към темата нещо в повече - налагането на закона с отвъдзаконни средства, силни ръце, извънредни законодателства и прочее приятни за слушане идеи, чиито следствия, разбира се, са по-малко приятни за въображението. И тук попадаме в клопката на лошата безкрайност - едните казват "твърда ръка", другите - "още по-твърда" и отлюспват първите като недостатъчни националисти. Към това добавете подозрителното от гледна точка на традиционния морал, а понякога и на закона поведение, което често имат подобни лидери - от Расате до Льо Пен и от Жириновски до Пим Фортайн. Как например би изглеждало, ако друг лидер на партия прати доведения си син за евронаблюдател в Брюксел, както направи г-н Сидеров?

Че има нужда от патриотична сила в тази страна, това е ясно, но на какви ценностни основи ще стъпи тя? На изключването, на враждебността към врагове, предатели и паразитни малцинства? Струва ми се, че бъдеще има само позитивното - подкрепата на българската икономика, защитата на страната ни срещу произвола на глобалния свят. Оценностяването на всякакви аспекти на българския живот, но не на въображаемите прабългари, които препускат из интернет, а онова, което реално живеем. Солидарност на базата на преосмислянето на социалната държава такава, каквато сме я наследили от "30-те славни години" на световен растеж. Борба за закона на базата на закона, не на прекрачването му по целесъобразност или поради (предполагаема) харизма. Проблемът е, че когато се откажеш от отрицанието като принцип, попадаш в мейнстрийма, а тъкмо там е краят на популизма.

Ще си позволя да припомня, че



всяка радикална революция се е оказвала катастрофа



Не че не е легитимно правото на съпротива, мечтите за по-добър свят. Въпросът е, че веднъж прекъснати нишките, които удържат обществото, озоваваме се в нещо съвсем неподозирано, което обикновено е обратното на онова, което сме си представяли. Кой комунист от 20-те години си е мислел, че мечтите му ще се реализират във формата на Тодор Живков?