В нашия парк пасе стадо от 14-15 кози. През зимата не, но в другите сезони да. Пастирка е възрастна жена, която непрекъснато подвиква на животните. Козите имат различни имена: някои са традиционни - Белка, Сивушка, Рожка, други са по-очовечени - Розичка, Стоянка, Верка, Гана, има дори една Мелпомена. Не им знам всичките имена, въпреки че често ги наблюдавам.

Козата си е коза, пакостливо животно. И при най-малко разсейване на вниманието гледа да щукне, беля да стори. Не случайно образът на дявола в народното съзнание е взел нейните черти. Йордан Радичков описва една такава "жълтоока", дъвчеща вместо трева (той предпочита да каже "биберон") дървена щипка за пране. Моите кози в парка дъвчат листа и трева, обаче също са лудетини. Но всяка със свой подход, както се казва: "всяка коза на свой крак". Начините, по които са недисциплинирани, успях да сведа до 4. Някои се суетят каква щуротия да измислят. Озъртат се. Други мигом престъпват правилата: или ще пасат от забранено място, или ще се вдигнат на задни крака да отщипят от някоя овошка. Трети пък гледат да забягнат от стадото, може би с надеждата, че някъде в далечината ще открият нещо по-вкусно за храна. Последните нямат такива грижи: блъскат се рог o рог като в онази приказка от детските читанки, в която две козлета се срещат на тясна пътека над пропаст, никое не отстъпва, сбиват се и се сгромолясват в бездната. И всичката тази бесовщина, докато бабата не ги забележи и усмири. Не кози, живи дяволи...

Но не козите са важни в случая, внимателният читател със сигурност вече е разбрал това. По-важна е свободата и, по-точно, употребата на свободата. Не е трудно в поведението на козите от парка, когато не ги стяга тяхната пазачка, да видим поведението на българите, след като желязната десница на партията-майка се отпусна и свободата ни връхлетя. В началото бяхме ошашавени и точно като козите се чудехме какво да правим с тая свобода. Шмугахме се тук-там, ала в акъла ни все се въртеше идеята за пакост, за беля, тоест, ако можем да забогатеем колкото се може по-бързо и без усилия. Спомням си в онова време как един далечен познат трескаво търсеше връзки, за да прокара през границата цистерна с бензин за бивша Югославия. Не зная дали намери, но проблемът беше, че през главата му въобще не минаваше мисълта за незаконността на начинанието. Правилата бяха за будалите, коз(л)ите-тарикати минаваха и без тях. Постепенно това престъпване се превърна в регламент на социално поведение: по-удобно беше да щипнеш ластарче от някоя чужда овошка, отколкото сам да отгледаш овощно дръвче. Други като отвързани избягаха където им видят очите - за по-добра и изобилна храна. Не че всички сполучиха, не че някои не се мъчиха като грешни дяволи, за да постигнат що-годе сносно равнище на живот - лелеяната чужбина въобще не излезе Аркадия, по-скоро Джурасик парк. А последните? Последните все диреха да си почешат o някого рогата: едни удряха безмилостно червените бабички, други отблъскваха "без сигнал, без ред" попълзновенията на сините фашисти, трети пък само гледаха да бият, без значение кого... Накрая се уморихме от партийните удари чело o чело, не се уморихме обаче да блъскаме. И все си търсехме водач, дето да ни ориентира рогата в най-правилна посока, та като ударим - да боли колкото се може по-силно. Какви ли не пръчове за главатари избрахме, единият дори беше с царска корона, последният пък е с кожена тужурка и със стоманен блясък в очите. Ала като че ли никой от нас не си даде сметка, че колкото пo изразходваме енергията си за блъскане и рушене, толкова по-малко ни остава от нея за строене и градене. Стадото ни се разпиля, вече не е общност, нямаме си и пастир, който със строга ръка да ни събере и поведе в правилната посока. Надяваме се на Европейския съюз, само че той май много-много не ни ще такива необуздани и вампирясали "диви балкански субекти"; иска първо да влезем в пътя, пък тогава... може и да си помисли. Ние обаче отказваме да мислим, предпочитаме да сме "на нож/рог". Но с такива атаки не побеждаваме никого другиго, побеждаваме единствено себе си. И така, победени, най-накрая ще стигнем точно там, докъдето стигнаха и двете козлета от приказката.