Тази седмица предстои поредната битка от войната, която Международният валутен фонд води на наш гръб срещу кредитите, дефицита на платежния баланс и бюджетните разходи. Продължаващата втора година кампания отдавна се изроди в сапунен сериал за бавно развиващи се. (В тези поредици практически нищо не се случва, едни и същи реплики и пози се повтарят във всяка серия.) Блудкавото дърдорене на господа мисионерите нямаше да си заслужава вниманието, ако не познавахме уникалната сервилност на българските политици, готови с настървение да подемат всякакви импортни икономически идеи, колкото и тъпи да са те. А чиновниците на фонда са опитни



майстори на плашила,



които ловко подвират под носа на туземните вождове заедно с казионната рецепта за борба с всякакви бедствия. Тази рецепта на новоезик се нарича "стабилизация", а на чист български - затягане на коланите чрез орязване на парите. Фондът е особено специализиран да представя собствените си грешки като "предизвикателства". А заговори ли някой чиновник за "предизвикателства", значи драматично е оплескал нещо и се готви да замаже провала чрез ново посегателство връз чуждата кесия. Актуалното плашило, срещу което сега сме призовани да се борим, е отдавна известната ни, но все по-дълбока дупка в текущата сметка на платежния баланс. България внася повече стоки и услуги, отколкото изнася. Без да ни обадят защо този дефицит е чак толкова голямо зло, ултимативно ни предлагат



поредна порция ограничения



Този път е наред потребителският кредит. Той трябва да се задуши. Колкото по-малко кредити взема българинът, толкова по-малко ще може да харчи за вносни стоки (и за местни стоки също), ще намалее търсенето на стоки от странство, ще се свие вносът и страшната дупка в баланса ще се свие. В името на тази светла цел сега се предлага имуществен ценз за кредити. На банките трябвало да се забрани да дават много пари на хора с малко доходи. Това са кръгли глупости! Дори напълно да се забрани на банките да дават заем на граждани, дупката в текущата сметка ще продължи да расте. Време е някой да припомни на всезнайковците от фонда, че кредитните ограничения не подобриха ни най-малко текущата сметка.



Тази доктрина се провали



с трясък. Точно миналата година по това време същите симпатяги пропагандираха налагането на ограничения върху целия банков кредит без значение дали е за граждани или за фирми. Репресията влезе в сила през май. Кредитът бе насила свит. От 17.9 млрд. за март банковите кредити паднаха в края на септември до 17 млрд. лева (5.14% спад). Според баланса на банковата система, съставен от БНБ, кредитите за фирмите за 6 месеца са намалели с 15.2%. Е, и?! Донесе ли това ограничаване на кредитите някакво подобрение на платежния баланс? Напротив. От 1.3 млрд. през март дефицитът е нараснал до 3.6 млрд. лева до края на септември. Добре, междувременно потребителските заеми са се увеличили с 18.8%, жилищните - с 40.6%. Но видимо не в кредита е причината да внасяме повече, отколкото изнасяме. Въпросният дефицит може да се покрие само ако бъдат произведени и изнесени повече стоки и услуги. А за това производство е нужен кредит. Водената по акъла на фонда българска икономическа политика



тича в обратната посока



Световната икономическа история не познава случай нация да е постигнала сериозен успех, като си е увеличила данъците и е ограничила кредита. Хитростта не е да свиеш разходите, а да увеличиш приходите. Цел не може да е по-ниското потребление, а по-високото производство. Вместо да се бори с потребителските и жилищните кредити, разумният държавник би се разтревожил от тревожното състояние на кредитите за селското стопанство. В момента - след всички национални и европейски мерки за подкрепа - този най-зависим от кредита отрасъл ползва едва 360 млн. лева заеми. Ако агробизнесът имаше равен достъп до кредит и ползваше кредитен ресурс поне пропорционално на брутната добавена стойност в отрасъла, кредитите за селско стопанство трябваше да са над 3 пъти повече - към 1.2 млрд. лева. Сегашното състояние е сигнал за аномалия и сочи наличие на абнормален риск в отрасъла. Една държава, която води смислена икономическа политика, би се намесила, за да поеме (като гарантира или застрахова) част от този риск, от който пазарът видимо бяга, вместо да се терзае от



крокодилски кахъри,



че качеството на банковите кредити се влошавало и затова трябвало да се ограничи възможността на кредитните институции да поемат нови рискове. Това просто не е вярно. Качеството на кредитите не се е влошило, то се е нормализирало. Сега необслужваемите кредити са едва 1.8% от целия портфейл, общите провизии, заделени за покриване на загуби, са под 3% от сумата на кредитите, а нетният ("безрисков") лихвен марж е над 6%. Дори да се удвоят лошите заеми, пак ще останат в рамките на нормата. Не стига, че в България не мислим икономическа политика със собствените си глави, ами и фактите не гледаме със собствените си очи. Икономическата политика, изглежда, е дадена на концесия на МВФ, който ни пробутва мухлясали плашила, сочи ни фалшиви цели и ги преследва с доказано недъгави мерки.