Десните партии сядат да преговарят за обща кандидатура за президент. Това, разбира се, само по себе си е наистина добра новина. Но не чак толкова. Просто десните нямат друг избор - най-малкото вкупом ще станат смешни, ако тръгнат да се явяват отново на избори с отделни кандидати. Не че не е изключен и такъв резултат накрая, но друго ще е, ако поне бъде извървян някакъв път на единение.

Преди няколко месеца такъв път нямаше - ситуацията сега е доста по-различна от кметските избори в София, когато всеки игра за себе си. СДС беше със съвсем ново ръководство, наследило от старото кандидата си за кмет. ДСБ пък, още прясна партия, имаше нужда да се преутвърждава на избори. Над БНС пък тегнеха наследството на Софиянски и повратливата позиция към новото правителство. Преждевременно щеше да е тези крилца и кълки на дясното да се обединяват под обща кандидатура за столичен кмет, защото, дори и да бяха намерили такава, нямаше никакви гаранции, че тя няма постфактум да се окаже фиктивна.

Но ако миналата година десните не можеха да са заедно, защото трябваше първо да оцелеят поотделно, тази година те трябва да са заедно -



пак за да могат да

оцелеят поотделно



Общият кандидат за президент може да изиграе ролята на международен протекторат, пазещ от по-нататъшно топене териториите на десните партийни автономии.

Всяка от десните партии излъчи будеща възможно най-малко братска подозрителност фигура за преговорите. СДС прати Владимир Кисьов, ДСБ - Веселин Методиев, БНС - Анастасия Мозер. Петър Стоянов е доволен, че костовистите сядат на преговори, Костов пък е доволен, че ще разговаря със седесарите на ниво зам.-председател. Започнаха да се търкалят и имена в медиите и по парламентарните кулоари като възможни номинации за президент: на Иван Григоров и Екатерина Михайлова от ДСБ, на Анастасия Мозер и Боян Биолчев от СДС...

Преговорите най-вероятно ще се точат дълго. Първо, защото отсега на хоризонта не се вижда достойна фигура за общ десен кандидат. Второ, защото не е ясно дали управляващата коалиция ще се запази до изборите наесен и как ще играят на тях съставките й. Ясен е само крайният срок на преговорите - Костов вече го определи на 45 дни преди регистрацията на кандидатите. А най-ранният вероятно ще е април, когато от доклада на Еврокомисията изплава годината на членството ни в съюза.

В подхвърлената шепа имена досега



десните повтарят стари схеми



Председателят на ВКС Иван Григоров е структурно същият тип избор като този на Светослав Гаврийски: заемал висш държавен пост, олицетворяващ държавност, а не партийност, заклет костовист и т. н. След ясната позиция на Григоров по избора на главен прокурор, неговата кандидатура за президент бе свалена мигом от Костов. Идеята за номинация на проф. Биолчев пък, възжелан от някои сини, е бледа идея за прост пренос на служебно лустро - от Алма матер към най-висшия държавен пост.

Измежду десните лидери липсва потенциал за убедителен кандидат-президент. Стоянов (който отдавна заяви, че няма да се кандидатира) след загубата през 2001-а не може да се бори отново за държавен глава (а и бе изчерпан като фигура още в средата на президентския си мандат). Но не само Стоянов, а и повторение на модела Стоянов е невъзможно - през 1996-1997 дясното бе предопределено да расте след провала "Виденов" и му трябваше само нова и модерна опаковка. Това време, с горчивина признават днешни десни политици, едва ли ще се върне някога. Иван Костов е по-подходящ за поста, защото успя да изплува и се утвърди начело на нова партия. Той обаче е една от най-малко обединяващите фигури - не само за партийните апарати, но и за техните електорати. В същото време той може да бъде възможно най-ярката опозиция на Първанов.



Главната пречка пред Костов е самият Костов -



властническият му апетит е на държавник с афинитет към реалната изпълнителна власт и към единоначалното партийно строителство, а не към междупартийното балансиране, каквото предполага президентската институция. Заместниците на Стоянов и Костов - Владимир Кисьов, Екатерина Михайлова, Веселин Методиев... - въпреки своя професионализъм и политически опит, са изградили образа на лидери, чийто таван е "втори човек" - повече от неприемливо за кандидатпрезидентска надпревара, особено с немощния потенциал на днешната десница. За претенденти от средите на лидерите и заместниците им в БНС пък хептен не може да става дума - Софиянски е вече само едно грозно звучащо прозвище с висящ имунитет, а Красимир Каракачанов - тясно профилиран, но отдавна второразреден отговорник в патриотичния отрасъл. Единствената възможност за номиниране на кандидат-президент от средите на БНС е Анастасия Мозер. Тя дори изглежда и най-убедителната сред лидерите в цялото дясно, защото хем изглежда равно приемлива за всички, хем е достатъчно позната на хората, хем не е толкова изхабена като колегите си. Земеделската лидерка дори е лансирана от сини среди и сякаш има шанс да стане номинация на СДС. Мозер обаче страда от един голям недостатък - че е жена. От кметските избори до вотовете в риалити шоутата се вижда, че в България



и жените са по-склонни

да гласуват за мъже



Много по-голям проблем пред десните от намирането на обща убедителна кандидатура е поведението на други двама ключови играчи на президентските избори - Симеон Сакскобургготски и Бойко Борисов. Минимална е вероятността царят сам да се кандидатира за президент, ако няма подкрепата на БСП (което е немислимо при наличието на Първанов). Нищо не пречи обаче при едно отлагане на членството ни в ЕС Симеон да изтегли партията си от коалицията, без в същото време да се явява на президентския вот, или дори НДСВ да издигне друга своя кандидатура. Десните стратези обаче отсега се опасяват от възможността за един много по-силен царски ход - да излезе в опозиция и при позитивен доклад от Брюксел. С идеята :ние сме десни, направихме компромис с БСП, за да не спънем членството на страната, задачата е постигната и сега сме опоненти. Тогава НДСВ би се превърнало в естествения лидер вдясно. Тогава царят може да поиска да се кандидатира за държавен глава и да потърси подкрепата на другите десни сили. Ако я получи, ще има сериозни шансове срещу Първанов. Ако не, десните могат да се окажат най-малкото дребнави. Симеон може да ги натика в тази роля, като този път преговаря с тях не по царски задкулисно, а публично поиска подкрепата им. Това ще подрони позициите им за търсене на общ кандидат - крила и



цели партии лесно могат да преминат към лагера на царя



Но дори и десните стройно да откажат подкрепа на Симеон, той може достойно да се откаже от надпреварата като морален победител. Без в същото време да губи възможността да накаже десните, като посочи друг и сведе до минимум шансовете им да стигнат до балотаж. А всичко друго извън балотажа ще е пълен неуспех за десницата при сегашното й състояние.

Второто неизвестно, което силно притеснява не само Георги Първанов, но и десните, е Бойко Борисов. Личната му политическа логика сякаш накланя везните в посока да се кандидатира за президент. За политическа звезда от популистки тип като него няма друг път освен неспирен възход. Колкото повече се задържа на един пост, толкова по-вероятно е популярността му да гасне под напора на непосилната тежест на реалността. Дългогодишният му успех като главен секретар на МВР в немалка степен се дължи и на това, че умело играеше ролята на малък човек, чиито ръце връзват началниците над него и другите власти. Когато обаче си персонално отговорен в очите на хората за всичко, случващо се в столицата, подобни оправдания стават все по-трудни - дори те да са лесно разпознаваеми в лицето на общинския съвет и партиите.

Но ако Борисов, а не Симеон излезе срещу Първанов, шансовете на десницата стават още по-минимални. Не само че той е трудно достижима категория мажоритарен играч, но и с амплоато си на борец срещу партийното статукво прави невъзможна за десните



война на два фронта -



хем срещу лявото, хем срещу отричането на партийната система, което значи и заедност с лявото. Да не говорим, че рехавите връзки на десните избиратели с техните партии лесно могат да бъдат разкъсани, когато се появи външна фигура, на която мнозина поне отчасти симпатизират - особено ако собствената кандидатура е недостатъчно убедителна.

Така търсенето на обща дясна кандидатура за президент този път ще бъде трудно занятие повече по външни, отколкото по вътрешни причини. По ирония на съдбата дори десните партии и вождове напълно да преодолеят междуособиците си, това няма да има решаващо значение за доброто им представяне наесен. Шансът на десницата е по-големите играчи и стечението на обстоятелствата да й сервират възможността тя да излъчи основния опонент на Първанов. Не й остава друго, освен да си доподреди къщичката, да внимава за посоката на вятъра и да стиска палци.