Трите преки президентски вота, белязали най-новата политическа история на България, показаха една и съща тенденция, един и същ фабричен дефект. В стремежа си да се разграничат от силата, издигнала ги на поста, двамата бивши - Желю Желев и Петър Стоянов, така и не успяха да удвоят мандата си. Електоралните съображения все ги тласкаха към тая пуста "надпартийност" и "независимост", която изяждаше държавните им глави. Изразите "Боянски ливади" и "Кажи си, Иване!" се превърнаха в перифрази на предателството. В стремежа да се еманципират от теснопартийната опека, досегашните президенти губеха опора, защото бяха избрани като кланови кандидати във времена на люто противопоставяне. И хората изискваха от тях да останат верни на седесарлъка докрай.

Затова сините не простиха на Желев, когато в края на август 1992 г. разкритикува остро кабинета на Филип Димитров на моравата в резиденция "Бояна". Посочиха го с пръст като един от виновниците за падането на тогавашното правителство и - забележете - архитект на правителството "Беров". Да ви звучи познато? На следващите избори сините си отмъстиха, като се групираха мощно зад Петър Стоянов.



С Желювата обица на ухото



новият държавен глава не пропускаше сгоден случай да подчертае неделимата си връзка със СДС. Открито се декларираше като седесар на партийни конгреси, намекваше за това при тържествени откривания, докато пъргаво прескачаше препятствията по пътя си, за да се здрависа с тълпата симпатизанти. И така три години. Докато не произнесе онова съдбоносно "Иване, кажи си!", в което се съдържаше и намек за корупция, и укор за прекалената премиерска търпеливост. Моментът бе прецизно изчислен. На хоризонта се провиждаше вторият мандат, който засилваше чувството на Стоянов за надпартийност и широкомащабност.

Естественият завършек на тази дързост бе да се яви като независим кандидат на следващите избори. Но преданият син електорат веднага усети, че "Той е" върви към "Той беше", след като вече не ще да е от "наште". И се почнаха едни приказки за "разбитите авари" и разни други метафори... та до ден-днешен.

Точно същото е на път



да се случи сега и с президента Георги Първанов



Замирише ли на избори, и държавните глави внезапно помъдряват. 10 месеца преди края на мандата социалният президент изведнъж проумя, че нищо в държавата не е както трябва, а най-малко социалната политика. Призна го опосредствано, чрез един уж независим доклад за икономическото състояние на народа. В него се признава буквално следното: "Икономическото ни законодателство обслужва краткосрочните интереси на отделни групи, лобита и партии." Икономистите вещаят фалити на домакинствата заради непосилните жилищни и други кредити, хроничен инвестиционен глад, още по-трудни времена за пенсионерите, които държавата не е в състояние да компенсира заради непрекъснатото поскъпване на живота. Документът разкрива бездната между доходи и харчове, между столицата и провинцията. Накратко - бездната между хората и политиците.

Седмици преди това Първанов поръча и доклад за демографската криза. Той също констатира до болка познати неща, но бе удобен повод президентът да се покаже като "баща на нацията". Сега експерти ще пишат програми за преодоляване на тези кризи с хоризонт 2015 г.

Малко преди да му изтече мандатът, Първанов изплю камъчето и по друг щекотлив въпрос - за президентските правомощия. Той, който винаги е защитавал тезата, че правата са достатъчни, стига да се изпълнят докрай, изведнъж почувства тясна конституцията. Не му беше сега времето, ако използваме прословутия царски израз. Трябваше да го стори в началото или преди година, за да избегне дискредитирането на тези инак логични предложения от предизборната суета.

Действията на Първанов целят да откроят грижата на "социалния президент" за народа



на фона на безгрижното наглед правителство



Поредният президент, който надява поизтъркания вече костюм на надпартийността и независимостта току преди избори. Само че правителството - това е и неговата партия БСП, това са някогашните негови избиратели, същите тия пенсионери, за които се пишат доклади. А и бездната между политици и хора не се раззина тия дни. Нея си я имаше и преди четири години. Защо държавният глава я откри чак сега?

Очевидно естествен стремеж на всеки президент, преседял четири години на "Дондуков" 2, е да се разграничи от несполуките на управлението. Те пък се олицетворяват от премиера. Обикновено тия двамата са от една и съща партия и това задължително изяжда държавната глава. Поне това показва опитът. Повторението на фабричния дефект започва да намирисва на обреченост. Тъй било е и така ще бъде. Защото всички правителства по време на нескончаемия преход се провалиха. И защото всички президенти неистово желаеха да оцелеят при поредното крушение. А накрая всичко свършва като в оная история с власите...