Доколкото си спомням, случи се някъде в Испания. Местен човек си работил по двора, когато от небето паднало нещо със страшна сила. Пробило покрива на къщата му и потрошило доста покъщнина. В началото испанецът си помислил, че става въпрос за метеорит. По-късно открил, че не звезден къс, а замръзнал труп на човек е разбил дома му. Клетникът, някъде от Изтока или Юга, бягал от немотията, промъкнал се на местното летище и се скрил в нишата под колесника на самолета за Иберийския полуостров. На няколко хиляди метра височина бялата смърт отнесла душата му към небето, а тялото се понесло към земята, когато самолетът се готвел да кацне.

Съдбата на този нещастник е странна метафора за процесите на интеграцията в ЕС. Неговият блян за по-добър живот унищожава една микроскопична част от съграденото в западната цивилизация, пък било то и част от нечий покрив.

Миналата седмица френският премиер Доминик дьо Вилпен предупреди, че Европа не може вечно да се разширява и дори нарече процеса "опасен". Това се случи на голяма конференция на лидери и интелектуалци в Залцбург, посветена на "европейската идентичност". Той добави, че трябва да има нови критерии пред кандидатите за членство.

Седмица преди това френският премиер обяви, че Турция няма никакво историческо или естествено право да стане член на Евросъюза.



Вилпен, разбира се, не е единственият политик,



който толкова брутално се втурва да разсейва бляновете на Турция за присъединяване към голямата компания на демократичния свят. Опасенията, че полетът на Анкара към Стария континент може да завърши с драматично разбиване в общия покрив, едва ли са лишени от основания. Но в същото време темата не е толкова проста и схематична, както изглежда. Ако беше просто, трябваше да кажем, че Анкара се приближава към Атлантика и заедно с нея явният въпрос, на който трябва да се отговори еднозначно: има ли място в съюза или няма. Ако няма - "гюле, гюле", ако има - "хош гелдиниз", изпълнете тези и тези пътни карти, чакаме ви след 20, 30, 50 години.

Турция е неизбежен дневен ред. Образно казано, тя не просто се е качила под колесника на самолета за Брюксел, но е в първа класа, при това с поръчан, а не откраднат билет. Анкара членува в почти всички западни структури - от НАТО до УЕФА, и това не е маловажно. Този факт е доказателство за интеграция и извървян път по посока европейски ценности. Излишно е да се припомнят заслугите на Анкара към Запада по отношение на политиката му в Близкия изток, по време на Студената война и прочее. Дори в икономическо отношение южната ни съседка е прекалено свързана с Европа. Турция има толкова място в Европа, колкото "Рено" в Турция например.

В същото време процесите, които се развиват вътре в самата държава, по-скоро плашат европейците.



Ислямизирането на държавата е в пълен ход.



Засега кюрдите са се кротнали, което не означава, че са се отказали от идеята да се борят за собствена автономия или нещо повече предвид светлия пример, който им дават събратята в Ирак. Това, че фундаментализмът не е победил или не е пламнала гражданска война, се дължи единствено на силната армия, подкрепяна между другото точно от САЩ и ЕС. Но още по-важното, стабилността на нацията, се дължи и на главната цел в живота на държавата - присъединяване към съюза.

Разбира се, много западни страни също дължат стабилността си на полицейщината, но край Босфора става въпрос наистина за цивилизационен избор. Докато армията е силна, което е без съмнение към този момент, проевропейският елит на страната може да е спокоен. Но е невъзможно да тикаш народа си към ценностна система, чиито носители в решителния момент казват: "Нямате място при мен." След като Турция е изкачила прекалено много стъпала към заветната врата, е изключително демотивиращо да чуеш "мерси, аркадашъм, ти беше дотук". Политиката не търпи застой и ако един изход е запушен, водачите на нацията ще се разединят и ще победи този, който посочи нов изход на народа си. Факт е, че доста често се чува за ислямисти сред офицерите в армията, полицията и интелигенцията, но това не е пандемия.

За Европа (за България това се отнася с огромна сила) не е без значение къде е границата с фундаментализма и хаоса. Интегрирането на Турция в ЕС може да бъде по-бавно, но такова трябва да има по хиляди причини.

Европейските ценности не са някаква константа и не са нещо, което не може да се достигне. Европейските ценности са били различни през годините. Те са диктувани от инквизицията, колониализма, фашизма, комунизма, тероризма, импресионизма, модернизма, сватбата на Елтън Джон... не точно в този ред, но не са нещо напълно непознато в Турция.

Най-важната цел в развитието на човечеството е стремежът към по-добър живот, към щастието, най-общо казано. В това отношение ЕС и САЩ са най-напред в материала. Но за да станат богати и мъдри, са направили доста лоши неща преди това. Може да се каже, че Европа е щастлива сега с неевропейски ресурси.

След като вече са положени основите на нещо наистина много хубаво, каквито са принципите на Обединена Европа, не можеш да забраняваш на другите да те следват.



Ценностите не са кристален сервиз,



който трябва да криеш в заключен шкаф, а воини, които трябва да звладяват ума и сърцата на повече хора и държави. Неслучайно толкова много хора търсят начин да достигнат до обетованата земя на демокрацията. Повечето от тях го правят с ясното съзнание, че щастието няма да достигне тяхната земя в рамките на техния живот.

Ако държавността в Турция се разпадне или Анкара тръгне в друга посока поради каквато и да е причина, Европа няма да остане в страни от проблема. Точно обратното, ще се изправи пред криза, която не е срещала след Втората световна война. Защото държавата може да не бъде приета в ЕС, но хората ще искат да живеят в него. Ефектът ще бъде една човешка градушка, която може да потроши брюкселския покрив като метеоритен дъжд. Затова Турция е неизбежна, защото единственият начин Европа да не се раздуе отвътре, е да се разшири навън.