Манастир е едно от 8-те села на община Лъки. И е най-отдалеченото от града - на 22 км право на юг. Има 230 къщи и ... плаши с безлюдието си. Скътано е под връх Преспа - той е на 2 часа път пешком и по би подхождало на това място да има хижа. Надморската височина на селото, измерена на площада, е 1550 метра. И понеже "българин с българин все гръмогласят" (по Иречек) вилите на хълма над селото са се кукнали на 1630 м. Току до божиите уши. В Манастир хем си знаят, че са най-високото населено място в България, но спорът точно на колко високо са - си тлее. Но не в селската кръчма, защото си нямат такава.

"А и на Балканския полуостров" - поправят ме трима старци на площада. Не споря. Изглеждаха доволни, с онова доволство, което предизвиква примирението на свикналия с всякакви превратности. Планинският въздух и чутовното спокойствие на Родопите бяха поотместили рождените им дати с двадесетина години - поне това беше изписано на лицата им. Така и спокойно си живеят - щъкат напред-назад из селото, търсят приказка, та да минава времето, и рядко се смъкват към равнината.

От време на време, сякаш 100 каба гайди, през площада изручават камиони, натоварени с дърва. Доскоро манастирци са имали горско стопанство. Сега пловдивска фирма е взела лиценз за участък, сече подборно и смъква дървата към равнината. В самото село кубически метър бук струва 35 лева



Всеки манастирец си има гора



Навремето са били частни, днес не е върната в реални граници, а анблок. Я жителите на селото, я техните наследници припечелват по нещо от нея. А и дървосекачите оживяват селото. Дърводелски или мебелен цех, който поне малко от малко да затвори цикъла на дърводобива, е еретична мечта - няма хора, които да работят в него. Затова само си секат и свличат надолу към равнината.

Бившият кмет Васил Велков също мери селския площад крачка по крачка и търси раздумка. Побърза да уточни, че през 1990 г. в Манастир са били 512 души. "Тогава почнаха да закриват - връща лентата назад бай Васил - рудодобива, горското и селското стопанство. Та накрая останаха 17 човека в трудоспособна възраст."

Наследничката му Милена Иванова продължава черната статистика: "Когато станах кмет през 1999 г., селото имаше 220 жители и още 40 души в интерната - деца, учители, помощен персонал. Сега са 116. "

Тъй бавно и неумолимо, според намаляващите жители - длъжността на Милена от кмет се трансформирала на кметски наместник. Иначе тя си е "поканена снаха" от 20 години тук, но няма намерение като председател на семейния съвет да настоява да бягат с мъжа и децата другаде.

До 2001 г. в селото имало интернат за деца на социално слаби родители. Закрит е. Двете местни учителки Вергелия и Иванка, завършили предучилищна педагогика и българска филология, сега са в социалната програма - метат площада и садят цветя.

Най-младият жител на Манастир е Тошко, който работи в далекосъобщенията - на 33 години. Най-възрастната пък е баба Шинка Панайотова. Родена е през 1911 г. Сама слиза и се катери по баирите да си напазарува, сама си носи дърва и си пали печката. Още я няма в селото - дъщеря й си я прибрала в Смолян, та да кара зимата. А Манастир през лятото достига до 500-600 души. Почиващи и туристи.

В селото сега има 13 крави, 5 магарета и 8 коня. Десет овце не могат да сберат. Ясно е - и животновъдството е отписано. А наоколо си е пълно с пасища - всичко, което може да обхване погледа, след като се зарее из горите, е тучни родопски поляни. Днес са частни.

Селското стопанство се представлява от един 20-декаров малинов масив. Направили са го Цветана и Койчо Миткови по програмата САПАРД. Живеят в Пловдив, но жилката им е тукашна. Тази година за пръв път брали малини и при тях за 2-3 месеца хората от селото имали работа.

Църквата доскоро била покрита с каменни плочи. Под напора на времето гредите се напукали, покривът започнал да пада, една стена се срутила. Бива ли манастир без църква? Отзовали се бизнесмени от Пловдив, оправили я. Сега камбанарията е нова - само дето рядко камбаната бие на празник, но и рядко на умряло.

"Ще го бъде ли Манастир?", питам Милена.

"Как няма да го бъде. Трябва да го бъде", засяга се кметската наместничка.

И пак стига до оная магическа дума селски туризъм. Той, само той и нищо друго не може да е спасението. Като че ли горкият чужденец, запознат с неволите на българина относно оцеляването му, трябва да обиколи цяла България, да преспи навсякъде и да остави по някое евро, та домакините му да преживеят поне до следващия гостенин.

А в Манастир често цитират д-р Тошков, станал известен с даренията си в първите години на демокрацията: "Аз живея в Швейцария, но по-добро населено място не съм виждал." Това е надеждата и упованието. Но след като Манастир е по-хубав от Швейцария, как да я надмине като условия. Трудна работа.

Иначе селото си има доста вили, макар там да казват "вили село не правят". Две са на двама бивши депутати от Първенец, едната на хасковчанин, няколко са на пловдивски бизнесмени.

Само три от тях са категоризирани и предлагат 28 легла. Е, вярно две звезди, ама пък луксът е на Пампорово - само на 20 километра оттук. Вече пътеката е утъпкана - идвали са англичани и французи в една вила със собственик от Хасково.



Манастир си има просечена ски-писта още от 1971 г.



С нейните 4.2 км е третата по дължина в България. Има си и тренировъчни ски-влекове. Има си и "ски" изложение, което задържа до 2 м сняг до края на април. Има си и път от 6.8 км до "Хайдушки поляни" - новия ски-център в Родопите. Само дето и трите неща са неизползваеми. Влековете не работят, а по пътя минават само високопроходими джипове в популярните напоследък състезания офроруд. Манастирчани като математици са изчислили колко ще струва, как пътниците от Давидково за Пловдив ще преминават през селото, как ще олекне откъм коли и камиони сегашният път до Смолян през Чепеларе и колко пари ще струва. А проектът им с години си отлежава в областния център - пари няма.

Добринка Петрова е единствената в Манастир, която посреща туристи не във вила, а в родната си къща. Завършила техникум. И с брат й се хванали в туризма - на Пампорово и по морето - кога както дойде. През 1997 г. баща им се пенсионирал, бутнал старата къща и направил нова трикатна. Сега е семеен хотел. Отоплява се с печки на дърва. Това е най-голямата атракция на чуждестранния турист. Той дето не може да запали печката, ами и не може да повярва, че това чудо топли - доверява Добринка.

И от първоизточника пием вода как тук се развива туризъм: "Идват случайни хора, преспят една вечер, даваме им визитните си картички, та дано привлекат и други. Първите бяха българи, след това с частна агенция се свързахме с французи, белгийци, израелци, американци, че даже и един японец. Направихме си и е-мail адрес. Влязохме във връзка с туроператорски фирми от София. Те пък слагат много голяма надценка и по тоя начин ни ограбват труда. Не дават и гаранция, че ще сключим договор." Така се прави туризъм в Манастир.

И тук си струва да разкажем една стара история.



Селото е основано през 1893 г.



Родопите още са под турско робство. И седем рода (потомък на единия от тях е бившият президент и сегашен лидер на СДС Петър Стоянов) се наговарят да бягат в Българско. Сбрали покъщина, деца и животни, увили копитата на конете в парцали, оставили огнищата да горят, та комините да пушат и една нощ преминали границата по билото на Родопите. Първата зима изкарали в землянки. През пролетта правителството им дало разрешение да си изберат място в България и да се заселят там. Старейшините стигнали чак до Добруджа и се върнали: "То там ни вода, ни дърво!". И отсекли: "Ще си стоим тука!". И оттогава от род на род се повтаря: "Умутва, майка, не умира." На родопски умутва ще рече надежда. Направили си каменни къщи. Същата година вдигнали и училище, та да има децата им къде да учат.

Дошъл обаче Ахмед ага от Давидково, полковник в турската армия, да ги моли да се върнат: "Бягай Ахмед ага, додето ти е здрав кожухът", му отвърнали. И Ахмед процедил през зъби: "От туй село дано не стане."

Тъй си живее днес Манастир - между клетвата и умутвата. Тъжно, като звън на манастирска камбана.