Много ми се иска да споделя с читателя тази история, макар тя да е от далечната есен на 1989 г. Поводите да я разкажа са изгорените фесове във Варна във връзка с честването на паметта на Апостола и желанието на две сдружения за конституционно признаване на турско малцинство в България.

През въпросната 1989 г. в разгара на "Голямата екскурзия" изселените турци оголиха поля и заводи. Реколтата и плановете трябваше да се спасяват, тъй че от София и от другите големи градове започнаха да изпращат на бригади. Във вестник "Поглед", където работех, ни се спусна заповед да ходим по двама за по две седмици. Имах честта да попадна в тандем с легендарния тогава Георги Тамбуев, уви, вече покойник, мир на праха му. Получихме "назначение" за село Подайва, Исперихско.

Заварихме го почти празно. Две трети от къщите бяха със спуснати кепенци. Беше тъжно да се върви по улиците. Живот имаше само на две места - и то вечер. В кръчмата, където останалите в селото турци, слушаха тяхната си музика и се "зъбеха на тирана", сиреч на властта. Нас те не ни закачаха. Весело беше и в училището, в което бяхме настанени "бригадирите" - китари, стари градски, рок, някой и друг флирт. На турците не им позволяваха да си купуват хляб, тъй като отказваха да работят на полето. Обаче всеки ден един от тях ходеше до Русе и купуваше за всички.

Понеже хигиената в училището бе ужасна, на 9 септември взех автобуса и отидох да се изкъпя при приятели в Русе.

На връщане автобусът заобикаляше и когато стигнахме до Исперих, се оказа, че съм изтървал последния превоз до Подайва. Трябваше да вървя пеш - около 10-12 километра. Времето беше топло, луната осветяваше пътя. Разстоянието не ме плашеше, не очаквах да ме дебнат турци с ятагани (това на шега), ама все пак - страхът си е страх.

Нямам представа колко път бях извървял, няколкото коли, които ме задминаха, не спряха. Накрая, час-два преди полунощ един "Москвич" закова спирачки, мислейки вероятно, че съм "селски". Веднага пролича, че не съм (всички наоколо се познават), но ме взеха. Бяха младо семейство. "Откъде сте", попита момчето. Отвърнах, че съм от София. "От самия град ли?", не повярва той. Заболя ме нещо вътре - значи не беше водил булката до "прословутата" ни столица. Обясни ми, че ще ме остави в тяхното село (не помня името), а оттам до Подайва имало към километър-два. Когато стигнахме дотам обаче, каза нещо на жена си на турски, тя слезе, а той даде газ и рече: "Не мога да те оставя тук посред нощ, хвърлям те дотам и се връщам." Пари не пожела да вземе.

В училището заварих наредени като за сватба маси, на които всеки бе извадил от дисагите каквото носи. На почетното място, разбира се, бе Тамбуев. Всички го питаха за какво ли не, но къде със заобиколки, къде директно особено настойчиво го питаха скоро ли ще падне режимът. Той отвръщаше, че и сам не знае.

Около полунощ, един човек, в средата на 50-те, запя "Шуми Марица" (предишният химн на България тогава минаваше за фашистки, б.а.). Ха, сега де! Малцина знаехме текста, а и мелодията, по-младите пък въобще нямаха представа за какво става дума. Обясни им се. Накарахме човека да го повтори и потрети, за да можем да му пригласяме. И гръмна хор от гласовете на всички - 40-50 души. В отсрещния край на фоайето бяха се разположили войниците - където имаше бригади тогава, винаги пращаха и войници. Те се включиха в хора, впечатлени от "марш, марш с генерала наш". Никой не се замисли има ли там хора от ДС и какво може да последва от това. Припомням - беше 9 септември 1989-а, само 45 години от "първия девети" и само месец преди да дойде 10 ноември. Значи историята си знае своето и невинаги е необходимо народът да расте бавно и полека с няколко века, както го описва Вазов. Вековете наистина не бива да се сравняват механично. Човещината обаче може.

От близо двайсет години вече няколко охолни политици и особено един се думкат в гърдите, че били спомогнали, да не кажем, спасили българския етнически модел. Първо - това е паразитен израз, тъп даже. Второ, през 1989 г. се опитваха да ни насъскат едни срещу други - българи и турци - все граждани на една и съща държава. Не успяха. Днес някой отново иска да го направи. Истината е една - че се появиха "кьорфишек" лидери и мошеници във властта. Които осребряват тъпите си лозунги, разчитайки не толкова на търпението ни, колкото на доверчивостта ни. Ето защо си позволих да ви разкажа тази история.