Прави са анализаторите, които твърдят, че новите партии - били те царски, националистически или генералски - се раждат заради егоизма и твърдоглавието на традиционните политици. Заради това, че са се превърнали в нещо като орден на недосегаемите, огромен октопод, безсрамна олигархия, глуха за стенанията и мъките на отрудения народ.

Сигурно е нормално този народ да мрази всички, които са престояли във властта повече от шест месеца, да иска да ги разстреля, обеси или изкорми. Защото ненавистта избухва особено силно в случаите, когато се чувстваш измамен. Тази констатация важи стопроцентово за България, чиито граждани априори се смятат за много умни, изключително съобразителни и страшно хитри. Само дето преходът в родината нанесе убийствен удар на тези постулати. В месеците след 1989 г. българите си представяха, че демокрацията ще им донесе всичко онова, което им липсваше през социализма. А от какво страдаха най-много хората тогава? Не от липсата на свобода на словото, независими медии и възможност да се сдружават, а от това, че не можеха да си купуват неща, че трябваше да чакат с години, за да се сдобият с нов апартамент или лек автомобил. И преддесетоноемврийското мърморене срещу БКП и ентусиазмът на първите свободни митинги беше подклаждан не толкова от желанието за свобода, колкото от стремежа на гражданите да ползват същите блага, които ползваха ръководните представители на комунистическата партия. В колективното несъзнавано демокрацията биваше мислена като средство, което



ще осигури високи заплати



и лесен достъп до всички онези материални придобивки, които виждахме в "западните филми", или за които бяхме чували от разказите на онези наши сънародници, имали щастието да попаднат в капиталистическата чужбина.

Само че действителността се оказа много по-различна от тези мечтани представи. Да, появиха се хубави коли, големи апартаменти и ултрамодерни битови техники, но изчезнаха парите. По-точно не изчезнаха, ами бяха концентрирани в ръцете на крайно ограничен кръг хора. И другите, които останаха извън чертата, почнаха да се ядосват. Все повече и повече. Защото се почувстваха изиграни, разбраха, че не са толкова умни и хитри, колкото са смятали. Това огромно разочарование, преди всичко в собствената комбинативност, роди и политическия гняв. Този гняв, това желание за реванш докараха на власт и Виденов, и Костов, и Сакскобургготски. В тях и в техните партии народът виждаше онези сили, които ще възстановят справедливостта, която за българина означава всички да имат по много. Не се получи. Вярно, икономическите данни сочат, че през 2006 г. в България се живее по-добре, отколкото през 1996 г., но това е нищо в сравнение с нещата, които масите си представяха. Грандиозните надежди за забогатяване бяха попарени, а политическите лидери, които масовото съзнание някога възприемаше като светци, се превърнаха в демони на алчността и корупцията.

И затова бунтът на масите продължава. Продължава и търсенето на партии и лидери, които да оправят живота, да разсекат с огнените си мечове отвратителните гордиеви възли, безсрамно оплели в едно политическия елит и престъпния свят. Българите могат да загубят всяко едно желание с изключение на



желанието да си намерят избавител



Не стана с царя, който изглеждаше най-подходящ за целта. "Но защо пък да не се опита с генерала?", разсъждават хората. Пък и тия момчета от "Атака" могат да свършат работа. Вярно, малко са крайни и прекаляват понякога с крясъците, ама говорят верни неща. Да, не е хубаво да се стига да публично бесене на цигани, турци и евреи, нали все пак сме толерантен народ, но какво лошо има в една национализацийка? Ще се вземат парите от нечестно забогателите и ще се раздадат на честните бедняци. По списък и по равно. Не е ли това абсолютната справедливост? И така всички, а не само мафиотите, ще можем да караме мерцедеси и поршета, да почиваме в чужбина и да имаме телевизори с плоски екрани в хола, в спалнята, в кухнята. Ето така българите си представят социалната справедливост и са готови да гласуват за всеки, който им я обещае. Готови са да дадат обичта си на всеки политик, който ги убеди, че са бедни не поради мързел и глупост, а защото едни лоши хора ограбват плодовете на труда им. Масовият човек обожава такива приказки, умира от възторг, когато слуша колко той всъщност е способен, но е беден, защото постоянно го лъжат и потискат наши и чужди изедници. А лидерите на настоящи и бъдещи "националноотговорни" партии говорят и ще говорят само това - вие сте българи, значи сте велики и неповторими и ако искате да живеете по-добре, трябва да ни дадете властта, защото само когато я вземем, ще можем да изгоним чуждоземците и предателите.

Е ето, седи масовият българин на продъненото си диванче, отпива от евтиния алкохолец и за сетен път се убеждава, че



виновни за мизерията му



са президентът, правителството и парламентът, а самият той е невинен като сълзата на комсомолката. И чака предсрочните избори, след които на власт ще дойдат българските партии и българските политици, които веднъж завинаги ще му оправят живота. Възгледът, че отговорността за живота си е най-вече негова, така и не успява да си пробие път в съзнанието му. Защото то е задръстено от гняв към богатите и успелите. Този гняв обаче няма да направи недоволните нито по-богати, нито по-успели. Той просто ще обогати поредния кандидат за народен любимец.