Дебатите още пред прага на парламентарната пленарна зала по закона за търговския регистър извадиха на бял свят една отдавна позната липса в българската правна система. Кой да удостоверява частните правни факти? Това е и общият въпрос. В частност се спори кой да проверява фактите, които новият фирмен регистратор - Агенцията по вписванията, - ще отразява в търговския регистър. Доминиращата в България школа на



правниците - етатисти



предпочита да остави всички проверки в ръцете на чиновника. Това означава всички обстоятелства, заявени за вписване в търговския регистър, да се проверяват от чиновника в агенцията по същия начин, както сега прави това съдът. Че тогава защо въобще се налага да изваждаме регистъра от съда? За фирмите е далеч по-добре да ги проверява квалифициран юрист като магистрата във фирменото отделение на окръжния съд, вместо незнаен служител на вписващото ведомство. Пък и целта на новия закон е да облекчи регистърните производства, а не да замени съдебната администрация на фирмените дела с друга, по-некомпетентна. Можем само да се надяваме на следващото второ четене на закона да надделее идеята за



независим контрол



върху заявленията за вписване. Една възможност е предварителната проверка за законност и допустимост на вписванията да се повери на нотариусите, както наскоро предлагах. Друга идея, която набира скорост в кулоарите на властта, дава още по-пълно решение на проблема. Тя предвижда заявленията за вписване да се подават само чрез лицензирани корпоративни адвокати, които отговарят на твърди професионални критерии и имат подходяща професионална застраховка, така че да носят не само морална и дисциплинарна, но и сериозна финансова отговорност за своите действия. Ако законодателят приеме тази идея, ще легитимира



една нова професия,



различна от масовия адвокат-всичколог, който се занимава хем с търговско и гражданско право, но ако му падне случай, пледира и по наказателни дела. По статут корпоративният адвокат - или както и да го нарекат - ще е нещо като английския солистър, който не само обслужва граждански и търговски дела на своите клиенти, но е общопризнат като професионален, независим и надежден източник на достоверна информация. В Англия солистърите имат право да управляват тръстове (обособени имущества, нещо като нашите фондации, но без собствена правосубектност), да изпълняват завещания, да дават правни мнения и да удостоверяват факти и документи. Подписите им могат да бъдат потвърдени навсякъде по света чрез държавните дипломатически агентства и по каналите за междубанкова кореспонденция. Но статутът на солистъра не се придобива само с членството в колегията. Той се крепи на два стожера:



квалификация и осигуровка



Преди да наемат правен съветник, сериозните фирми първо проверяват какви референции има и какъв е размерът на професионалната му застраховка. Нямат шанс в сериозните сделки прависти, чиято застраховка не покрива вредите, които могат да нанесат на клиентите си. В крайна сметка определящи са опитът и квалификацията. Колкото по-компетентен е един адвокат, толкова повече клиенти има, бизнесът му расте, и хем той може да си позволи по-големи премии за застрахователя си, хем застрахователят му е по-склонен да го осигури за по-голяма сума. После при същата премия застрахователната сума расте всяка година, през която никой не е предявил пред адвоката и застрахователя сметка за причинени вреди. Лошото е, че тази система



не пониква за един ден,



а капитализацията на многомилионните професионални застраховки на солидните адвокатски фирми по света е трупана векове. При липсата на рискова статистика за адвокатската гилдия у нас застрахователите трудно ще поемат повече от стотина хиляди риск на средния новоизлюпен корпоративен адвокат. Колко ще е тогава минималната застраховка, която ще изисква законът от онези, на които дава право да заявяват вписвания за фирми с милиони капитал? А сигурността на системата се определя от най-слабото й звено. Дори да работя с най-сериозния корпоративен адвокат, но ако измамникът може да наеме мошеник, чиято отговорност едва стига стотина хиляди лева, двамината пак ще могат с лъжливи вписвания да ми отнемат фирмата (или поне да ми блокират работата), а аз ще търся после на босия цървулите. Значи нашата система не бива да разчита само на общоприетите критерии за квалификация и застраховка. Тя трябва да предвиди още ефективна наказателна отговорност за измами и допълнителна сигурност в процеса по вписване: например няколко дена отлагателен срок за влизане в сила на вписванията в търговския регистър и задължение за Агенцията по вписванията да уведомява засегнатата фирма, та да имат потенциалните потърпевши време и шанс да противодействат на измамниците.