Днешният популизъм ни тревожи така, както не ни тревожеше преди 4 и половина или 6 г. Тогава с много голяма бравурност някои приветстваха руинирането на двуполюсния политически модел. С това руиниране, видите ли, идвал краят на "омразата и противопоставянето". Тази радост беше и прибързана, и крайно немъдра. Защото двуполюсният политически модел е всъщност модерна политическа система, присъща на англосаксонските демокрации, "износът" на която към континента след Втората световна война доведе до оздравяването на редица от старите демокрации на Европа. Този двупартиен или двуполюсен политически модел разби тромавия и пораждащ стагниращ "коалиционизъм" модел в много от европейските страни.

Разрушаването на двуполюсния политически модел у нас роди обаче не политически "център", както възторжено желаеха някои, а политическо блато, политическа черна дупка, която непрестанно засмуква роящи се отляво и отдясно формирования. И именно тази черна дупка, колкото и парадоксално да изглежда, води до отваряне на същинската ниша за популизма - вече не като проява на индивидуални "звезди" на популизма, както беше до 2001 г., а популизъм като идеология. Тъй че първото ми радикално политическо твърдение е, че



истинската ниша за

популизма в България



е разрушаването на двуполюсния политически модел.

Съзнавам, че тази теза е спорна, но според мен това е и отговорът на въпроса защо Жорж Ганчев, макар и по интелектуален популистки потенциал да не се различава кой знае колко от Бойко Борисов, тогава не можеше да тревожи толкова, колкото днес ни тревожи неговият двойник с генералски пагони.

Ситуацията по някакъв начин прилича, но и се различава от ситуацията в България след балканските и Първата световна война. И тогава, както и днес, е налице все по-масова и все по-силна вдосаденост от либералния политически модел като такъв. Този модел на политическо устройство е в криза и през 20-те години на XX век, и днес. За разлика обаче от 20-те години днешният националпопулизъм - защото именно той като че ли се приближи до равнището на идеология - не разполага с достатъчен интелектуален ресурс. Днес у нас на практика няма националпопулистка интелигенция, докато през 20-те години имаме философи на родното, на почвеното (които някои неоснователно наричат и философи на дясното).

Същевременно в България днес зае твърдо своето място една либерална интелигенция. Но тъкмо тя най-трудно би могла да се противопостави на популисткото и на националпопулисткото говорене. Либералната интелигенция със своя начин на говорене сякаш дори подхранва националпопулизма. Така че липсата на националпопулистка интелигенция, която стои зад разширяващата се ниша на днешния националпопулизъм, не бива да ни успокоява - липсва антидот срещу националпопулисткото говорене.

А същинският антидот на националпопулизма може да бъде само консервативната интелигенция, като под консервативна тук не бива да се мисли почвеническата, патриархалистичната интелигенция, а консервативният в модерния, европейския смисъл на тази дума елит. Тъкмо той би могъл да извърши стиковането на "процедури" и "ценности", на "минало" и "бъдеще", на "интелектуализъм" и "морализъм". В България такава консервативна интелигенция уви почти няма. Така че другата причина за тревога от разширяването на нишата на националпопулизма е, че срещу него отсъства същински антидот, който аз виждам в лицето на една консервативна интелигенция.

Националпопулизмът днес



не е консервативен,

макар да е реактивен



И често пъти объркванията идват тъкмо от това, че сме склонни да асоциираме реактивизма с консерватизма. Нашият популизъм не е и прогресистки. Прогресистки националпопулизъм, изглежда, може да съществува най-вече на американска или въобще на протестантска почва. Нашият днешен националпопулизъм трудно би могъл изобщо да бъде определен по някакъв начин. А това ни изкушава да се вгледаме в най-характерните му електорални групи.

Зад "Атака" застават преди всичко много бивши военни с реактивиран след пенсионирането им "патриотизъм". Застават и много представители на бившата - нека я нарека така - "читалищна интелигенция". По времето на социализма беше създадена неестествено обширна интелигенция, живееща уютно в малките градове, имаща възможност да води живот, свързан с много свободно време, какъвто в нормалните страни обикновено може да води само елитната и академичната интелигенция. Това са хора, които се занимаваха с някакви драмсъстави, с художествена самодейност, които обслужваха многобройните провинциални театри и т. н. Всичките тези хора подир неминуемите промени се депрофесионализираха и силно се травматизираха. Изведнъж се оказа, че животът им не може да продължи така, както са си мислели. Сред избирателите на "Атака", гласували в Гърция например, преобладават тъкмо такива хора, които поради своята депрофесионализация са се превърнали в прислужници и гувернантки на богати гърци. Този изключително болезнен преход от ефимерно, но като че ли за цял живот сигурно интелигентско-провинциално в слугинско битие ги реактивира страшно.

Най-сетне за "Атака" е характерна групата на пенсионерите с леви възгледи, живеещи в по-малките градове. Както се вижда, във всички тези електорални групи преобладават реактивирани хора. Те са реактивни обаче, без да са консервативни.

И тъй поради електоралната си структура и крайната липса на интелектуален потенциал днешният националпопулизъм се захранва - и нека това да бъде моята следваща теза -



с популярна митика



Ние няма да проникнем в дълбочината на днешния националпопулизъм, ако се опитваме да го уловим с едрите конструкти на "крайно дясното", "фашизоидното" и дори на "евразийското".

Наблюдавам телевизия СКАТ, която представлява всъщност ракетата носител на "Атака". СКАТ е идеология, един от дериватите на която - и според мен няма да бъде последен - е "Атака". Ето само няколко щриха на популярната митика, с която идеологията СКАТ храни електоралния потенциал на българския националпопулизъм. За по-скоро левите зрители на тази телевизия популярният мит е "Съединените щати и новият световен ред", "заговорът срещу българите", според който страната ще бъде сведена до 4,5 млн. души и ще бъде федерализирана. За по-софистицирания зрител, който е, да кажем, център-ляво, се предвижда друг популярен мит: и преди, и днес зад хегемона САЩ стои едно "световно правителство в сянка", което е породило противопоставянето от времето на Студената война, изградило е социализма, а после го е демонтирало за свои нужди. Накрая за по-антикомунистически настроения електорат се пуска популярният мит за това, че пак "световното правителство" с подкрепата на Запада е рекрутирало новите демократи, всичките те сътрудници на бившата Държавна сигурност, т.е. нас винаги ни управляват едни и същи хора.

Това безумие отблъсква интелигенцията и може би затова националпопулизмът няма никакъв шанс да се сдобие с интелектуален ресурс. Но уви отблъсквайки я, то поражда взаимно сегрегирани общества от "народ" и "елит".

Накрая още една теза, която само засега звучи успокоително:



популизмът в България

няма лидери



Лидер не значи само човек, който има интензивно и силно тежащо медийно присъствие, а който има и някакъв (популистки) философски фундамент. Големите популистки лидери в историята на Европа от XX век имат такъв фундамент независимо от неговото качество. Освен това популистките лидери имат изострено сетиво и даже конгениалност за митологичното, за почвеното, за религиозното. Нито един от тъй наречените лидери на популизма в България няма такова сетиво, те дори нямат послания. Те са изцяло конюнктурни хора - наистина успешно конюнктурни, но нямат радикалистични популистки послания. Такива няма нито Волен Сидеров (неговите са крайно несистематични), такива няма и Бойко Борисов.

Къде можем да наредим в световните координатни схеми на популизмите новия български популизъм? Той



въобще не е крайно десен -



крайно десните на Запад обикновено са свързани с реакционно-консервативни или дори католически среди. Крайно десният европейски проект е националистичен, но не е "народнически". Не е такъв например австрийският национализъм. Не е такъв даже и полският. Нашият националпопулизъм няма и "трудов", социално-инженерен характер. Той е просто идеология на справедливостта срещу истината. Тези две категории твърде трудно се "стиковат" в българското съзнание подир прехода и лесно могат да бъдат използвани от популистите.

Защото е безспорно, мисля, че в страна като нашата справедливост може да се постигне само след относително изпълнен десен обществен проект, който да построи едно справедливо неравенство. Едва тогава на базата на тази истина може да израсне и някаква справедливост. Иначе все ще живеем в справедливост против истината.

---------

* Преподавател в катедра "Културология" на СУ „Св. Климент Охридски".