Преди време моя колежка, която беше ходила да нагледа царското лесничейство, за да пише репортаж по въпроса, ми рече: "След като видях с очите си за какво става дума, знам със сигурност - Симеон никога няма да се върне в Испания."

Сетих се за думите й, макар и по друг повод - поредното посещение на евронаблюдатели, трепетното очакване на поредния им доклад и поредната заплаха, че може да не ни вземат в ЕС на заветната дата 1 януари 2007 г. Това е съдбата ни, все някой да ни наблюдава и да ни направлява. Преди Големият брат от Изток, после другият отвъд Океана, сега третият от Европа. Винаги ще си останем държавата, дето ще бъде поучавана и гледана с недоверие.

Защото ако с постижения не можем да изненадаме никого, винаги се намира с какво да смаяме въпросните наблюдатели. Ето



да вземем еврокомисаря по разширяването Оли Рен



Дойде човекът и какво видя? Видя, че в България пари за онкоболните няма, но дори и да се намерят, веднага се появява един лекар-депутат, който казва, че няма смисъл да се харчат още пари за тези хора, защото тъй и тъй са пътници. Даже ги призовава да не се борят за собствения си живот, а да правят митинги за пари за профилактика! Той се обясни обилно, че грешно бил разбран. Съпартийците му пък плътно застанаха зад гърба му - сакън да не разваляме настроението на човека.

По правило едно безумие влече след себе си друго. Докато тече скандалът с раковоболните, в парламента, ама съвсем пред очите на Рен, се вихри 4-часова препирня ударил ли е депутат на "Атака" колата на гражданин на магистрала "Тракия" или да. Народното събрание за пореден път се превърна в сцена за изява на третокласни артисти, хартисали от други продукции. А репликите им са



достойни за обитателите на потайностите около гара "Подуяне"



НС се превърна в съд, от който присъда не се очаква. Само Бойко Борисов липсваше да си каже култовата реплика: "Ние ги хващаме, те ги пускат." Там в ролята на обвинител се вживя вътрешният министър. В безспорно отвратителния хулигански сблъсък и още по-отблъскващото поведение на двамината депутати постфактум министърът намери сгоден случай и той най-сетне да започне да обвинява, защото откакто е заел този пост, по-често е в отбранителна поза. Сега чакаме прокуратурата да иска неприкосновеността на националиста. Вече цяла седмица.

Мисля си - дали г-н Рен се е впечатлил поне от желанието на седмината парламентаристи с висящи дела да се разделят с имунитета си? Надали, ако е наясно с нашата правосъдна система. Някои от тях влачат дела от зората на демокрацията, дето се вика, без изгледи за скорошно приключване. За това как са попаднали в кандидатдепутатските списъци не си струва да се задълбочаваме.



Евронаблюдателят е останал разочарован



и ако си е направил труда да надникне в работата на парламентарните комисии. Оня ден една от тях реши да даде на съд министъра на правосъдието заради провинения в битието му на бивш шеф на МВР. Но го направи с толкова уговорки и усукване, че така и не се разбра извинява ли му се, или наистина желае разплитане на случая.

Пък и тая комисия не е единствената, в нашето Народно събрание има всякакви - временни, постоянни, анкетни. Работа да искаш. А тя е толкова много, че понякога се налага удължаване на срока й. Ето да вземем комисията за царските имоти. Що документи се събраха, що архив се изръшка, а после се оказа, че главната пречка пред депутатите е на какъв носител - хартиен или електронен, трябва да се качат данните. Оли Рен, колегата му Джефри ван Орден и целият Евросъюз тези работи не ги разбират. Няма как да си изяснят защо се създава цяла комисия, която да разследва някакви имоти, при положение че отсега се знае -



от това преброяване нищо няма да произтече



Европартньорите ни са безсилни да проумеят, че си имаме и комисия по етика, която наскоро трябваше да излезе със становище достойно ли е поведението на наш депутат, напсувал колега в ЕК, а депутатите обърнаха резила на майтап. Че няма орган в държавата, който да реагира на Догановото признание за обръча от фирми, кротко свит около партията му. Че всеки Шевес е добре дошъл у нас.

Докато ни наблюдават, за нас остава надеждата, че така се модернизираме, че се въвежда малко повече ред, че се спазват малко от малко правата на обикновения гражданин. У нас е така - само под външен натиск могат да се случат онези промени, които биха били естествен процес в едно функциониращо гражданско общество.