Когато Джон Кенет Галбрейт (John Kenneth Galbraith) умря онзи ден на 97 години, отново го нарекоха виден либерал и кейнсианец. Да, той беше виден с тънката си двуметрова фигура. За либерал - не зная, понеже либерализмът е еластично понятие, и колкото повече ми го обясняват, толкова по не го разбирам. А от Кейнс той се отличаваше по това, че колкото е трудно да вденеш какво пише Кейнс (в неговата "Обща теория на заетостта, лихвата и парите", 1936), толкова е леко и забавно да четеш "Обществото на изобилието" ("The Affluent Society", 1958) на Галбрейт.

За Тачър, Рейгън, Милтън Фридман и другите пазарници Галбрейт беше демоде. По индукция - демоде и в България, където от политиците едничък Петър Дертлиев се интересуваше от Галбрейт, от превода ми на телевизионната поредица, която Галбрейт направи за ББС през 70-те, и от книгите му, една от които ("Money - whence it came, where it went") не сколасах да върна на Доктора (Дертлиев), когото така и не успях да убедя, че не ставам за външен министър, дори в един кабинет в сянка.

Предполагам, че Галбрейт не е забравен в Принстън и Харвард, където половин век обясняваше на студентите колко невярна е представата, че ако държавата се уповава на пазарната икономика, не се намесва и не преразпределя, от това ще спечелят всички.

Галбрейт нарече тази представа "конвенционална мъдрост" (received wisdom). После други, по други поводи, започнаха да казват "конвенционална мъдрост", т.е. предразсъдък.

Че Галбрейт не е забравен, личи и от това, че в деня на смъртта му в "International Herald Tribune" излезе статията на Уилям Пфаф "Защо Европа трябва да отхвърли пазарния капитализъм на САЩ".

Според Пфаф англоамериканският капиталистически модел, който през 70-те налагаше дерегулация и приватизация, а през 90-те - глобализация, е продукт по-скоро на тактически и политически, отколкото на социалноикономически избор. И че "Пътят към робството" (1944), където Фридрих фон Хаек казва, че държавната намеса дори в условия на демокрация води към робство, е предозирана реакция на тоталитаризмите на ХХ век.

Не е само Пфаф. Ако си мислите, че горното заглавие съм го преписал от Наръчника на агитатора, прави сте, но само наполовина. Да, преписах го. Но не от Наръчника на агитатора, а от "Нюзуик", който обясни, че бизнесът иска война, понеже ако се снижат петролните цени, по-бързо ще се завърти стопанският механизъм; много пари ще се влеят в нови производства, вместо да отидат за петрол; ще се отворят работни места, ще се засили потреблението, ще се снижат лихвите.

Естествено, ако войната е кратка и успешна. Но ако тя се закучи - както стана в Ирак - войната ще е лоша за бизнеса.

От мига, в който се потресе от варварството (изследвайки икономическите последствия от бомбардировките над Япония и Европа през Втората световна война), Галбрейт не отделяше икономиката от политиката. Пак ще кажа, че Саддам нямаше да бъде нападнат, ако не се бе опитал да продава петрол за евро вместо за долари. Пак ще припомня статията във "Foreign Affairs" от 1984, съдържаща харвардското мислене (на Ричард Купър) за световна валута. Но сега ще припомня още нещо:

В една от своите трийсетина книги Галбрейт разказва как в Бретън-Уудс, Ню Хемпшър, през юли 1944 г. основали Световна банка и Международен валутен фонд. И (отначало поне) възприели идеята на Мейнард Кейнс за световна валута, вместо специалните права за тиражиране плюс печатането на долари.

Знаете какво стана после със златния еталон. Един практически съвет: ако сте спастрили нещичко, най-добре е то да е в недвижима собственост; най-лошо е да е в долари.

В България не можем "да се снишим", докато отмине вихрушката на световната силова игра. Усетих я, че се е разразила, когато видях как Рем Вяхирев, нисичкият шеф на "Газпром", се изкачи по стъпалата, погледна отдолу нагоре към премиера Жан Виденов и тихичко каза:

"Момче, ще мина през теб." И добави: "Или ще те заобиколя". И сърдечно се ръкува. Пътя на тръбата ли имаше той предвид?

Тези думи ме впечатлиха, макар че Валентин Бережков (личният преводач на Сталин), вече ми беше разказал какви по-съдбовни думи за нас и за света е чул от "вожда". И макар да знаех от Хавиер Мариас, който превеждал на срещата на английската министър-председателка с испанския премиер, как те, извън обсега на микрофоните, тръгнали към обективите, преструвайки се, че разговарят без преводач, докато испанецът повтарял "Три, четири, пет, ей, как ще си прекараме с теб", а англичанката припявала "Cheese, cheese, tweedle tweedle, biddle diddle, twit and fiddle, booo!"