|
| Ивайло Дичев |
Нищо не разбирам. Никой не работи, но всички получават заплата. Всички получават заплата, но в магазините няма нищо. Магазините празни, но хладилниците пълни. Хладилниците пълни, но всички псуват. Всички псуват, но никой не протестира...
Вицът продължава да тече и до днес, във времето на евроинтеграцията. Всички са "за", но когато стане дума за европейски ангажименти като затваряне на реактори или отношение към малцинствата, всички са "против". Всички обичат абстрактната Европа, но конкретният брюкселски експерт, гръцки капиталист или френски футболист мобилизира внезапни, неподозирани агресии. Уж никой не знае какво са договорили нашите преговарящи йесмени и йесуомани, но всички са убедени, че има тайни предателства и заробващи условия. Въпреки това всички са горди, че са ни признали за европейци, но както са горди, така след първата ракия ще ви кажат, че работата отива на провала.
В която и сфера да гледате, винаги се натъквате на тази
Бай-Ганьовска диалектика,
от едната страна голямо пъчене, от другата - голям срам. От една страна, сме много работливи, от друга - много мързеливи, в един момент историята ни е низ от геройства и победи, в друг - от предателства и катастрофи.
След по-дълго отсъствие България ви се струва удивително провинциална и заспала. Бурени са покарали между паважа, птици пеят, кучета се препичат пред блоковете. Отваряте големите вестници и научавате някакви много локални неща, кражби, битови злополуки, някой казал нещо, някакъв друг му се разсърдил и трябва дълго да ви обясняват, докато влезете в час. И, разбира се, дълги дебати за това какви сме ние и къде сме ние.
Провинция за мен не е обидна квалификация, тъкмо обратното: това е приятно място, където хората живеят бавно, гледат деца, затварят буркани. Тя не е някакво свойство на мястото или хората, това е определен тип отношение между център и периферия. Провинцията е покорена и присъдена на победителя територия (pro+vincere), където повече няма реалистични претенции за собствен суверенитет.
Тук имам най-вече предвид начина, по който функционира властта в условията на дълбока провинциалност. Това е системата на посредническата легитимация, където у дома елитите дължат своята власт на достъпа, който имат до имперския център, а имат достъп до центъра понеже представят местната си общност. Управниците не са нито съвсем избрани, нито съвсем назначени отгоре, защото не са суверенни владетели, а посредници. Така функционират много етнически -български общности във времето на Османската империя, когато местните първенци ходят да пазарят разни привилегии за хората си пред Високата порта, за което после съгражданите им целуват ръце.
Преминавайки през "мониторинга" на Великите сили, установен над уж свободното княжество, подусловните френски заеми след войните и задушаващата прегръдка на Райха, стигаме до комунизма - онзи странен период на ограничен суверенитет, който практически повтаря османската система на
управници-медиатори между провинцията и третия Рим,
както мечтае за себе си понякога Москва. С тази разлика, че Живков превръща цялата си страна в един голям Котел: ходи да проси нафта и заводи, после се връща и щедро раздава на велможите си; кланя се горе, кланят му се долу. Защо така добре пасна комунизмът на тези земи? Защото, противно на мегаломанската си идеология, тук той се реализира сиво, прагматично и провинциално, без всякакви мечти за независимост, повтаряйки османския модел на първенци-посредници, които ти уреждат разни неща там горе, срещу което се предполага, че благодариш и слушаш.
Нека това да не звучи иронично или осъдително. В провинцията няма крайности и това понякога е добре, особено в епохи на масова лудост. Така немският посланик Адолф Бекерле се оплаква пред началниците си, че българите били живели между арменци, гърци и цигани и не са дорасли до висотата на расовите идеи, та значи не искат да дадат евреите си. Комунизмът, слава богу, също беше провинциален, дори само на фона на местни дейци като Енвер Ходжа и Чаушеску, да оставим Сталин или Мао. Пряко убитите за 45 години диктатура едва ли надхвърлят 10, хайде 20 хил. души, което в пропорция едва ли е много различно от стореното при проамерикански режими като Чили или Индонезия. Помните героя Матросов, който запушил с тялото си бункера на нацистката картечница, за да защити другарите си, който изучавахме в училище. Е, при българското участие в края на войната имало подобен случай, с тази разлика, че някак не се оказал подходящ за читанките - нашето момче постигнало аналогичен успех, използвайки... шинела си.
В този ред на мисли няма да се изненадате, ако кажа, че вече от години България е вътре в ЕС и
формалното членство нищо особено няма да промени:
тя вече удобно зае ролята си на провинция, а първенците - на посредници между съгражданите си и новата "мека" империя, откъдето ще идват с програми и структурни фондове. Е, малко беше мъчително преориентирането, особено в началото, когато някои от първенците дори не знаеха английски, но сега всичко дойде на място. Горе-долу така е и при създаването на СИВ след края на "топлата" Втора световна война, горе долу толкова време трябва да се пренастрои периферията, да се обособят елити-медиатори.
Османското know how ще се окаже ресурс и сега. Провинцията извърта законите, преиначава идеите, кара я както знае, защото главната ценност е оцеляването. В провинцията, където всички се знаят, няма политика, там в най-добрия случай цари консенсус. Е добре, нали сме убедени, че нищо не можем да променим в Съюза, още по-малко в света, по-добре да се снишаваме, да оправяме нашите работи. Затова няма мнения, няма дебати - защо ти е да се караш с хора, които после непрекъснато ще срещаш? Е, може би по-вълнуващо за нашего брата би било да имаме големи, самостоятелни политици, независими духове, вълнуващи сблъсъци, барикади, зрелища. Но за всекидневния човек операционният модус "бог високо, цар далеко" решава по-бързо битовите проблеми: имаш един вид европейски политически борд, почваш да играеш по правилата и майната им на всички. Този модус има и психологически предимства - той разделя "нас" от "тях", което не е маловажно в един свят без граници.
Ако помислите, "провинция" е добре продаваема национална идентичност - и за туристите, и за инвеститорите, и за заселниците от третата възраст: върви добре с бацилус булгарикус в киселото мляко и столетниците по планините. Това е уютно място, където големите събития някак не те засягат - можеш да гледаш застрашителния глобален свят по телевизията, както едно време баба ми гледаше минувачите от балкона.
САЩ възстановяват пълни дипломатически отношения с Либия
