През уикенда бях в провинцията. Един свестен и работлив мъж дойде при мен вечерта с желанието да ми обади нещо важно. Оказа се, че човекът е възмутен от порядките в предприятието, където работи. Новите арендатори и тяхната охрана си позволявали да бият работниците, които изразяват несъгласие.
Това ми се стори доста безумно и побързах да разпитам. Вече мислех да се ангажирам сериозно, затова му зададох въпрос - кой е склонен да застане пред журналисти с конкретни имена и факти? Човекът помисли и отвърна - никой. Защо? Страх ги било, включително него.
Обясних му, че не мога да пиша материал срещу фирма, при условие че няма реални свидетели или документи срещу нея. Обратното означава дело, спечелено лесно от въпросната фирма - за клевета и увреждане на бизнес интереси.
Той обаче остана непреклонен в дискретността си и накрая си отиде, според мен с чувството, че у нас няма свобода на словото.
Две неща управляват нашето мълчание по-ефективно от кодекс - парите и страхът. Преди години повече страхът, сега повече парите. Или по-точно -
страхът да не загубим парите
Не само моят познат, много хора мълчат. Както чувам, поне от откъслечните сведения из медиите, и друг един мълчи като риба. Ексдиректорът на "Топлофикация" Валентин Димитров не разказва и не топи. Други говорят вместо него. Които знаят и не знаят, включително аз - за Дългия инкасатор, за фирми и близалки, за баба Цеца и т.н... Самият той мълчи като Антон от "Балада за комуниста".
Мълчи, или го мълчат? Дали тези, които го питат, наистина искат да говори? Не е ли законът "омерта" днес дори по-ефективен на всички равнища от времето, когато ДС дебнеше за слухове и клюки срещу Първия?
В крайна сметка, разбира се, не е. Но този неписан закон, като много неписани закони, управлява нашите глави и днес.
Помня как се учудих като студент, когато разбрах какви са заплатите на работещите в столове, на сервитьорите, на митничарите... Специално проучих тогава въпроса - не само у нас, но и в СССР, и в Чехословакия.
Много ниски бяха. Въпреки това кандидат-персонал не липсваше. После ми обясниха, че те се определят съобразно възможността за кражба. Повече кражба, по-ниска заплата. И обратното.
След края на работния ден например можеха да се видят тетките от персонала на заведението - мъкнеха към къщи пълни чанти с продукти, спестени от порциона на обръгналия клиент. За митничари, ветеринари, сервитьори и склададжии да не говорим.
Заплащането на труда по ведомост имаше фикционален характер - всъщност определящо беше
кой какъв достъп има до паниците
И се замислям пак за този изтерзан мъж - Валентин Димитров, за неговата достопочтена и неуловима родителка - какво мислят и чувстват те днес?
Тоест те, безусловно, са стресирани и притеснени, това е ясно. Самият г-н Димитров очевидно е в потиснато състояние, сгънат и разкарван с белезници далеч от солариуми, вани, красавици и банкови сметки. Но дали прецежда житието си през избистрения поглед на страдалеца, дали с омерзение си спомня предишния Валентин Димитров? Дали му е ненавистен вече онзи ловък и двулик Вальо, премятал фактури от фирма на фирма, крадящ гигакалории от студуващия софиянец и топлещ се в прегръдките на манекенки, докато обяснява колко е чист и как "Топлофикация" държи минимални цени? Дали немилостивият пестник на принудителната арестантска аскеза не го преражда духом? Така че, като види майка си, заможната баба Цеца, да изплаче на гърдите й - мале, сбърках! А не както преди, доверително да тика майце си тайни сметки за милиони?...
Признавам, че чисто писателски ме интересува това, при това много.
Май ще си остана с любопитството. Но има и друг вариант. Може би седи сега Вальо на нара и мисли така: "Изиграха ме. А защо мене, бе? Ако Н. не беше толкова лаком, можеше да се размине. Ако бях платил на Х. колкото искаше, щеше да си трае и никой нищо да не разбере. Ако Д. се беше държал мъжки, щяха да клекнат. Ако бяхме бутнали на С., нямаше да прати тези ревизори, а нашите.
Изиграха ме.
Но или ще ме измъкнат, или ще си отворя устата..."
Вие на коя версия се спирате? Е, и аз, уви.
Печалните разсъждения на тази тема ме изправят пред тъжни въпроси.
Е ли възможно да се назначи на тези места някой Вальо, който е компетентен, честен и почтен?
Ако се назначи, той ще си остане ли такъв, или ще се промени?
Ако не се промени, ще си загуби ли бърже поста?
Не са ли вальовците производна на условията, в които има далавера и трябва да се мълчи? Тоест туканка май навсякъде?
Не е ли всеки Вальо, кандидат за такъв пост, като една вечна тетка до паниците?
Не живеем ли още в негласен кодекс, продукт на общия ни манталитет, в който светът се дели на вальовци и тъпанари?
Всъщност човеците не сме устроени бог знае колко сложно. Искаме по-лек и по-хубав живот и ако може - без да се пренапрягаме.
Единият начин да се постигне това е като окрадеш тези покрай тебе.
Но ако тези покрай тебе мислят по същия начин, животът на всички няма как да е нито лек, нито хубав. Основна поука от тия ширини.
|
|
|
18 Юли 2006
правилно отбелязах в две поредни съботни антологии, че отсъстваш 
Нищо, че е пак длъжко. 
Българо-американските бази няма да се обслужват само от наши фирми