Всеки, задържал се дори за малко време из териториите на българската култура, не може да не е забелязал една странна закономерност. Тя, културата, става особено действена и шумна в определени периоди, направо закипява, а в други моменти сякаш изчезва от публичната сцена. Това усещане не е просто оптическа измама.

Периодите на културна възбуда могат да бъдат прецизно описани. Става дума за месец май, който спонтанно продължава докъм средата на юни, и за месец декември - докъм коледните празници. В тези 60-70 дни се случва като че ли всичко - фестивали, премиери, дискусии, конференции, награждавания, панаири, национални и международни форуми от всякакъв тип.

Българската култура притежава специфика, която си позволявам да разглеждам като изключително позитивна и продуктивна. Става дума за взаимната обвързаност на различните сфери, преливането на активности от една в други, съвместната работа на творци, принадлежащи на наглед несъвместими културни територии.

У нас не предизвиква особена изненада, когато представители на академичната наука се включват активно в едно или повече изкуства, нито пък когато практикуващи музиканти, писатели или художници се захващат с теоретични рефлексии върху предмети, отстоящи достатъчно далеч от зоната на тяхната специализация, или с творчество в "чужди" артистични пространства.

Решаващ в общия случай остава въпросът за качеството на произведеното, без вменяване на пристъпване в "непозволени" територии, без цехови обвинения в дилетантщина, несъобразяващи се с резултатите.

Това позагубено или дори напълно отпаднало



в западните култури "полиглотство"



води до създаването на сложни културни продукти, които имат значимост за много по-широки кръгове, отколкото са очакваните според номенклатурата на културните области.

"Заспиването" на културата у нас подсказва загубване на спонтанността тъкмо при прилагането на тази плодотворна кооперативност. Неизбежната специализация, диктувана от глобалните формати на развитието в различните области, започва да взима връх. При това положение публичният "интердисциплинарен" диалог затихва. "Събуждането", тъкмо защото може да бъде лесно датирано и прогнозирано, създава впечатлението за симулация.

Казаното в никакъв случай не е обвинение срещу специализацията. Тъкмо напротив, след десетилетията на цензорски поддържана дилетантщина тя е единственото успешно лекарство срещу провинциализирането на българската култура. Въпросът е в мярата и в типа присъствие на международния терен.

Въпреки всички мрънкания и злословия на тема "културата у нас е в упадък след падането на комунизма" обективните данни свидетелстват за друго.

От една страна, едва ли е необходимо да се описва несравнимо по-голямото многообразие на стилове, форми, програми, идеи. От друга страна, и за слепите е очевидно, че мислещите и можещите творци намират много по-непосредствено мястото си в структурите на европейската и световната култура. Те са вече естествена част от глобалната културна действителност и имат своето саморазбиращо се присъствие на нейните форуми.

Част от впечатлението за "успиване" на българската култура през по-голямата част от годината се създава обаче и от това, че България продължава да бъде непрестижно място за провеждането на международни културни събития, които несъмнено привличат много широк кръг заинтересовани и са елемент от онова,



което тук се описва като "събуждане".



Достатъчно е да се погледне целогодишният културен афиш на който и да е поне средно голям централно- или западноевропейски град, за да се долови разликата. Няма седмица, в която да липсва някакво сериозно културно събитие, най-често обвързано с присъствие на "гастрольори" от тежък и много тежък калибър.

Когато говоря за България като за "непрестижно място", имам предвид оценяването й в погледа тъкмо на българските творци. Една далеч отвеждаща тема задава фактът, че продуктите на българската култура намират най-бързо утвърждаване у нас, ако преди това са получили признание в чужбина. Това стимулира "извеждането" на процесите извън границите на страната.

Длъжни сме обаче да правим разлика между "българска култура" и "култура, правена от българи в чужбина". И едното, и другото е много хубаво, когато е качествено, но в тази статия думата е за първото.

Ако тук нахвърляните опасения са основателни, става възможна опасността "успиванията" на българската култура да се превърнат в хронични, а "събужданията" - в чисто симулативни. Това неизбежно ще доведе до работа изключително за "експорт", предоставяйки местните културни обеми на субпродукти за масово поражение.