Една добра позната ме насочи към текста на Теодор Славчев, предизвикал бурни вълнения из НЕТ-а. Младият Теодор, 17-годишен ученик, родом от Русе, трябвало да пише домашно съчинение на тема "Живеем в земята на Ботев".

Теодор или не е от послушните, или му било накипяло този ден, но се мотивирал по-другояче и - както пише самият той: "Ем аз пък не мисля, че живея в земята на Ботев, и се ядосах..."

Ядосаният младеж нахвърлял съчинение, което накарало "даскалицата да иззлобее". То изобилства със следните умозаключения: "Странен избор си направил, драги ми Ботев (...) Ако ти наистина вярваш, че това дело е полезно за Родината, защо отиде и буквално се самоуби на тази крехка възраст? Толкова важна ли е славата за теб? Труповете в борбата не помагат (... ) Лудост е и да отидеш на борба, която дори не е борба, защото в борбата имаш шанс да победиш, с идеята, че ще умреш. По този начин обричаш делото си на неуспех (...) Ти пропиля шанса си да помогнеш наистина на България! България прекара цели 500 години под турско робство заради такива като тебе, които не мислят, а чувстват (...)



Тежко и горко на Майка България,



ако нашето бъдеще - днешната младеж, взима пример от теб!"

Моята позната беше очевидно възмутена. Очакваше от мен каноничен и вдъхновен отпор на Теодоровите упражнения. За нейно огорчение отговорих, че Теодор вероятно е младеж с качества и ако бях работодател, сигурно щях да се заинтересувам от бъдещите му житейски планове, както и от възможността да го привлека за сътрудник.

Не защото е прав: нищо подобно. Тезите му са уязвими. А парадокси като този, че България е била в робство поради фигури като Ботев, които "не мислят, а чувстват" и затова отиват на явно самоубийство, са логичен, дори физиологичен абсурд. Не смятам за нужно да ги опровергавам, всеки може да го направи.

Но физиономията на Теодор се запомня. (Имам предвид интерпретаторската физиономия, физическата не съм я виждал). Тази физиономия може да дразни с чепатост и несресаност, ала има едно голямо преимущество - изглежда много по-собствена от останалите. Физиономия на човек, който не върви в пътя.

А такива трябват - във всеки век, във всяка страна, във всеки офис, ако щете.

За да се построи един град или една сграда, са нужни много дюлгери, които вървят в пътя. За да се проектира нещо уникално, трябват архитекти, които не вървят в пътя - такива като Гауди.

За да се движи един кораб и да стигне до целта си, трябват хора, които вървят в пътя. За да иде дотам, докъдето никой не е стигал, трябват капитани, които не вървят в пътя - като Магелан.

За да се крепи съществуващата власт, била тя на султана, партийния секретар или царя, трябват хора, които вървят в пътя. За да се пропукат нейните основи, трябва някой, който го е страх да умре,



но по го е страх да е страхливец -



като Ботев. За да се пишат песнички, които бетонират статуквото и жизнеутвърждават съществуващия строй, трябват поети, които вървят в пътя. За да се разбие едно естетическо статукво и да се разтресат одряманите клишета, трябва високоестетическо хулиганство, като на нобелиста Йосиф Бродски например.

Всъщност фразата "Лице с необщ израз" е негова.

Все пак ми се ще в тази своя импровизирана "педагогическа поема" да предпазя младия Теодор и такива като него от едно голямо изкушение. Много подвеждащо е да си помислят, че са по-добри и по-ценни от останалите. Не е така. Битието има нужда и от такива, които вървят в пътя, и от такива, които кривват без пътека. Дяволска уловка има в мисълта, че си по-добър и по-ценен от останалите; работата е там, че в мига, в който си го помислиш и се фиксираш върху него, ставаш по-лош и по-ненужен от добросъвестните друмници край теб.

Освен това има твърде много хора, които не вървят в пътя, а резултатът е, че се изгубват или грохват до смърт.

За да не вървиш в пътя, трябва да си много по-подготвен от останалите. За Теодор това отсега не може да се каже. Бъдещето е пред него. Той пише, че "даскалицата е иззлобяла". Е, ако рискуваш извън пътя, трябва да очакваш освиркване и дюдюкания - то си влиза в сценария.

А защо пък трябва да се излиза от пътя - резонно би запитал някой. За да се наредиш в съмнителната редичка на великите българи - някъде между Азис, Кирил и Методий, баба Тонка и Венета Райкова ли? Доста малозначително като цел, нали.

Не. Извън пътя те бута собственото чувство за ориентация. И нищо повече. В случай като горния тази ориентация ти внушава, че в така формулираното заглавие на хипотетичното "Писмо до Ботев" по горната тема - "До родолюбеца Христо Ботев - най-големият български патриот, пример за подражание на бъдните поколения", има нещо нелепо.

Първо - кой решава тези "най" -



Народното събрание, БНТ, бате Енчо?



Второ - ако всички тръгнат да подражават на кривналия от пътя, значи велико кривене ще настъпи по земята и апокалипсис, по-страшен от предвидения в главата "Великият инквизитор" на Достоевски.

Но Теодор да ги мисли тези неща, даскали и министри не са слънце, че да огреят навсякъде.