Настане време жежко, лятно, сиреч изпитно и изведнъж потичат лиги журналистически в предвкусване на очакван гастрономически пир за перото. Къде неграмотност, къде ниски оценки, къде грешки при съставяне на задачите. Сластно се премятат из уста процентите на слабите оценки - било те по история, било по математика или български език.



Чудел съм се откъде иде тази некроманска страст



Ако е за да се бие тревога за състоянието на образованието - добре. Но често интересът е просто клюкарски, злонамерен. Никой не се интересува от процента на добрите оценки. Опитвах последните два изпита да не давам на журналистите броя на двойките на изпита по история - да им соча, че балът на приема с история в Софийския университет се вдига. С единица-единица и половина последната година. Че благодарение на предварителния изпит бе дадена възможност на кандидат-студентите с по-малко страх да сядат на банките; да не изпадат в паника още щом чуят изтеглената тема. Че кандидатите с оценка "много добър" са достатъчни за нуждите на университета.

Сълзи се леят по повод лошата подготовка на кандидатите за "елитните" училища. Но колко "елитни" са самите те? Елитни бяха преди години, когато в България общо бяха десетина. В тях по петнайсет души се състезаваха за място. Елитните и сега си остават десетина. Другите са паралелна реалност, създавана от медиите и охотно подхващана от родителите, чиито деца не са пробили в най-престижните школа. В тях се влиза с тройка или малко отгоре. Това, че си се сдобил с мечтаната диплома, прави ли те член на елита? За какви "елитни" училища ставаше дума?

Десетки са езиковите училища. Да не се самооболщаваме. Когато бях дете и четях съветските романи за Втората световна война, в които храбрият съветски разузнавач бе обучаван три месеца на немски и след това зад линията на фронта дойчовците учтиво се интересуваха къде е израсъл - в Берлин или Мюнхен - и на ум не ми идеше колко трудно е човек действително да научи чужд език, когато живее в друга езикова среда. Не говорим за гениите, а за нормалните хора. От 14-годишна възраст се занимавам с английски. Години съм живял в англоговорещи страни и щом си отворя устата, веднага става ясно, че съм чужденец. Та слаба ми е надеждата възпитаниците на тези многобройни езикови училища свободно да си играят с идиоми, да водят с чужденците свободен разговор, да пишат на чуждия език.



Сълзи се леят за подготовката на кандидат-студентите



Отличници в училище изкарвали двойки на изпит. Но да видим как се промени процентът на отличниците през последните десетилетия, колко по-лесно се пишат на доста места високи оценки. За съжаление, в много случаи кандидатстудентският изпит става за младежите първото стъпало, където могат да проверят действителното ниво ако не на знанията си, то на умението си да пишат що-годе логично и смислено.

Децата са изкупителните жертви на нашето неумение толкова години вече да направим промяна. Сега прореваха за Далчев - един от най-добрите ни поети. Но и ние сме виновни. Тъпчем ги с автори и произведения, които те не могат да съпоставят с битието си или по-скоро не съумяваме да ги представим така, че да ги убедим, че са релевантни на битието им. С десетилетия вървим назад от интересите на подрастващите.

Цялата ни приемна система е остаряла безнадеждно. Ясно е това и за преподаватели, и за администратори, но прекалено много интереси са заложени в нея, та затова се води подмолна борба против промените. Тестове се предлагат едва ли не като панацея. Само че те могат да са само помощно средство. В най-добрите американски или западноевропейски университети кандидатстудентски изпити няма. Приемът става със сложна система от критерии, които обхващат цялостните постижения на ученика в годините на обучението му до този момент, а не представянето му на един-единствен изпит, когато се поти изобилно къде от юлската жега, къде от страх, когато е вдървен от напрежение и неистово се моли да не забрави наизустената, често подготвена не от самия него, а от преподавателя, при когото е вземал частен урок, информация. Комплексни критерии, които оценяват цялостното израстване на младежа, наклонностите му, хобитата му, способността му да се адаптира към изискванията на обществото, доказаната готовност да е работил вече, дори и на тази възраст, за интересите на обществото.

При това не е тайна, че немалко от кандидатите и за "елитните" училища, и за висшите училища по-сетне сядат на банките и треперещи се готвят за неминуемото заколение само защото са били подложени на натиска на околните или на родителите им, които в тях виждат олицетворение на собствените си несбъднати надежди. Колко от нас - изпитващите, са виждали младежи в опърлените от слънцето юлски аудитории да дремят над белия лист, но да не смеят да излязат навън, където ги чака разяреното родителско тяло. На самия мен се падна да прегледам работа с вопъл, изтръгнат от сърцето на кандидата: "Моля Ви, пишете ми три. С три няма да вляза никъде, но ако имам двойка, майка ми ще ме убие".



А и висшето образование съвсем не е задължително,



за да бъде животът пълноценен. Познавам доста глупаци с дипломи и немалко разумни, мислещи, интелектуално любопитни хора, които никога не са прекрачвали университетски праг.

Та да стигнем и до една от най-неприятните прояви на медиите по време на изпитните кампании. Публикуването на т.нар. кандидатстудентски "бисери" или цели теми, скалъпени от "бисери". Грях ми на душата, в първите ми години в университета и аз го правех. После осъзнах изначалната порочност на това занимание. Хора, на които и през ум не би им минало да се подиграват на сакат, който мъчително подскача по улицата, за да настигне потеглящия от спирката автобус, упражняват остроумието си за сметка на деца, които отчаяно опитват да наваксат това, за което те самите едва ли са виновни. Деца, които искат да се включат в редиците на тези, за които непрекъснато им тръбят, че работят по-престижни и по-добре платени работи. Някои от тях не успяват първия път, трудят се сериозно цяла година и после съумяват да прескочат бариерата. Настигат автобуса.

Или да перифразираме Йордан Радичков. На кого се смеем, драги ми господине, на себе си се смеем.