Когато бях 9-10-годишен, силно занимаваха въображението ми трагичните поражения в българската история. Много негодувах, да речем, поради разгрома на Априлското въстание. Представях си какво би било, ако примерно на укрепения връх Еледжик въстаниците имаха поне две тежки картечници. Или ако хвърковатата чета на Бенковски беше придружена от един танк Т-34. Или ако Кочо Чистеменски, вместо да коли жена си, детето си и себе си, изведнъж отвореше портите на черквата и насметеше



читаците с един бронетранспортьор



И тази игра, като всяка детска забава, бързо избледня в главата ми пред предизвикателствата на физиката или - по-късно - поради физиката на Мими от съседния клас или дяволитата насмешка в очетата й.

Светът обаче се грижи някои неща да не напускат никога действителността, за да заживеят само в историята или в баталните сцени на филмите...

Един такъв натрапчив мотив, съпътстващ целия ми досегашен живот, а вероятно и вашия, е т.нар. близкоизточен конфликт.

Вече много десетилетия там се воюва - я Израел с Ливан, я със Сирия, я с Египет, я с палестинците в собствената си територия. (Кое е всъщност собствена територия на Държавата Израел не е напълно изяснено за всички страни, и то е едно от основанията за конфликта.)

Израел окупира арабски територии и ние няма да се примирим с това, докато сме живи - твърдят от едната страна. Освен това не искаме да живеем в собствената си земя като пуснати по милост втора ръка хора.

Обкръжени сме от враждебно настроени страни, които изстрелват ракети, пращат терористи и камикадзета в нашите градове, пазари и кафенета и искат ни повече, ни по-малко унищожението на държавата ни - твърдят от другата страна.

Като си помисли човек, и двете неща са верни. Разбира се, и двете страни са така неистово убедени в правотата си, че не биха харесали спокоен тон за ситуацията, включително моя. Такива тонове по време на оръдейните фуги винаги звучат враждебно; на воюващите



спокойният тон им прилича на подигравка



Това не ми пречи да се помъча да разсъждавам непредубедено. След като има такава непримиримост, очевидно оръжията са тези, на които се дава крайната дума. Когато оръжията и армиите обаче имат крайната дума, нещата се затягат рядко - само когато цари известен паритет в показателите. В случаи като този с Априлското въстание няма никакъв паритет. Срещу огромната армия на Отоманската империя, въоръжена от "Круп", се изправя тълпа уплашени селяни с кремъклийки и черешови топчета. На Турция в случая почти не й е трябвала и редовна армия.

Но при съвременните конфликти оръжията имат могъщ опонент - политическия натиск и световното обществено мнение. Тези фактори бързо се трансформираха във военни, като смачкаха Сърбия, която иначе не би се церемонила много-много с Косово. Тези фактори не позволиха и на Русия да воюва в Чечения както башибозуците в Батак. И слава Богу.



Но то удължава конфликтите



"Хизбула" и съвременните арабски терористи разчитат на това. И са донякъде в правото си - след като Сърбия бе наказана за Косово, защо светът да се държи другояче към Израел.

Тъкмо тези фактори бетонират песимизма за скорошното разрешаване на близкоизточния конфликт. Макар че тъкмо този песимизъм не е най-лошият вариант - другият предвижда бързо разрешаване на конфликта чрез смазващата военна мощ на Израел, подкрепен от САЩ. А това би означавало геноцид от хирошимов тип.

Голда Меир беше казала навремето, че Израел може да обезпечи безопасността на своите граждани само ако не мисли за нищо друго освен за безопасността им. Това е



евфемизъм на казаното по-горе от мен



Израел е принуден да се държи относително цивилизовано, да избягва цивилните жертви, при все че притежава и ядрено оръжие. (Ако не притежаваше, както твърди, нямаше да тикне издайника Мордехай Вануну за 18 години в затвора).

Враговете на Израел поради военната си слабост, тъкмо обратното - са принудени да се държат нецивилизовано - да взривяват себе си в тълпи от цивилни.

Ако разпространим символа на този конфликт върху виденията на Хънтингтън, не ни чака нищо добро. Едните мразят, но са слаби военно. Другите са силни, но хуманизмът им не позволява всички средства.

Както вече казах, като дете си мечтаех какво бих направил, ако имах една "Катюша" срещу ордите на Тосун бей.

Вероятно сега хиляди деца в Южен Ливан, а и по целия Арабски полуостров си мечтаят какво биха направили, ако имаха самолет с атомна бомба в него.

Не, не съм оптимист. Някои деца си осъществяват мечтите.

И няма значение дали гледаме на г-дата Ахмадинеджад, Ким Чен Ир, Чавес и Лукашенко като на рок банда "Веселые ребята", или като на четиримата конници от апокалипсиса.

Защото когато храниш детските блянове цели десетилетия с едно и също, нищо чудно да видиш как Аладин се превръща в Терминатор.