Наскоро в медиите покрай фанфарните изявления за успешния туристически сезон се промъкна и една дискретна информация за фекални води в морето край Равда и Поморие. Явно мащабът на замърсяването е бил такъв, че не е могло да остане незабелязан. Този проблем съществува почти по цялото крайбрежие и той по специфичен начин отразява манталитета на българските политици, държавници, бизнесмени, общинска администрация и цялостното ментално състояние на българското общество.

Черноморските селища с най-бурно строителство нямат пречиствателни станции и фекалните води като правило се изливат в морето. В Созопол например от доста години се говори за построяване на пречиствателна станция, но отходните води продължават да се изливат близо до пристанището. В недалечното и романтично минало това не е било голяма драма, тъй като морето се е справяло с ролята на естествен филтър. Местните хора все пак знаят местата, където не е добре да се вадят миди и да се ловят попчета и кефали, въпреки че точно там те са най-едри.



За последните пет-шест години Созопол нарасна двойно



и днес се получава следното нещо. Ако примерно един бивш син министър изака едно л…но в своята новопостроена вила над таляна "Чайка" близо до "Каваците", то тръгва по новоизградената канализация в северна посока, минава покрай нос Колокита, завива покрай новите хотели и вили над Райския залив и продължава през някогашните лозя към другите нови вили и хотели на Буджака и Харманите, след което завива към Дома на флота, минава покрай новата сграда на общината, продължава още стотина метра на запад покрай дискотека "Теодора", спуска се зад пристанището и там влиза в морето заедно с хиляди други фекални фрагменти. При югоизточен вятър (следобед най-често вятърът е точно такъв) отделни екземпляри достигат до плажа на къмпинг "Градина", където има вероятност да попаднат в устата на известен тв водещ, който се учи да кара сърф или да смутят почивката на един ляв функционер, който също почива на този плаж. Ето как хора от различни поколения, с различни професии и различни политически убеждения може да се окажат свързани по най-неочакван начин.

По-наблюдателните къмпингари забелязват, че твърде често следобед водата е мътна и вълните изкарват на брега странно много миниатюрни доматени люспи. Произходът им не буди никакви съмнения.

Пречиствателните станции са скъпи съоръжения, но стойността им все пак е нищожна част от парите, които за няколко години бетонираха брега около Созопол. Ако общинската администрация действително мислеше за развитието на своя град, тя щеше да обложи новите инвеститори с данък, който да направи изграждането на пречиствателна станция възможно. Манталитетът на българския чиновник обаче е такъв, че съоръжението може да се построи само ако дойде външно финансиране, при това достатъчно голямо, за да може компетентните власти да откраднат половината.

Санитарно-хигиенният проблем е само част от уродливия разрушителен процес по българското Черноморие. На много места новите строежи (освен че са грозни) правят брега недостъпен. Никъде по света цивилизованите държави не допускат внезапно забогатели тарикати да заграждат бреговата ивица. У нас това вече е масова практика. Вместо да заграждат брега, културните народи по света правят крайбрежни алеи, до които всеки има достъп. Там се разхождат, карат колела, има кафенета, ресторанти и т.н. Понякога, за да не се бетонира брегът, ги правят от дърво. У нас това също е възможно и дори е правено. Забележителен пример е крайбрежната алея в стария Созопол - едно от най-красивите и обичани места там. Тя е построена през 70-те години и доказва, че нещо разумно, красиво е полезно за всички все пак е било възможно. Изглежда странно, че в условията на мрачния тоталитаризъм това елегантно архитектурно съчетаване на красивото с доброто е било осъществимо, а в условията на демокрация надделява алчната грозотия.

Днешният мутро-политически и бизнес елит е



чужд на подобни естетически и етически усещания



Той е обсебен от влечение към някаква домашна екстериториалност. Поради което вместо крайбрежни алеи създава зидани бетонни огради и грозновати жилищни кооперации на най-красивите места от брега. Перифразирайки един френски философ, бихме казали, че българското Черноморие е станало "красиво като мечта на отруден селянин". Вместо гъвкаво да осмисля и да защитава общия и дълготраен граждански интерес, българската държава се държи като колективен идиот. Законът за черноморското крайбрежие пета година изчаква окончателното засищане на политически представени икономически интереси и пошли вкусове.

Между созополчани това лято усилено се говореше как остров Св. Кирик (военноморската база) е на хора от ДПС и там ще има казина. И новопостроеният комплекс "Санта Марина" в горичката над къмпинг "Златна рибка", която някой грижливо запали през лятото на 2004 г., за да бъде извадена от горския фонд, всъщност бил на същите.

В най-красивите средиземноморски селища застрояването има характер на очовечаване. Там къщите се вписват в естествения силует на брега. В Гърция например е забранено да се строи на повече от два или три етажа. Дори когато са нагъсто, те не създават клаустрофобичното чувство, което българските инвеститори постигнаха с удивителна лекота по целия бряг от Несебър до Св. Влас и което властно настъпва южно от Бургас. У нас застрояването на брега носи откровените белези на опустошаване.

Странно е, че българското общество не протестира шумно, енергично и ефективно срещу това явно и безсрамно ограбване на нещо, което по конституция е "изключителна държавна собственост". Инициативата за спасяването на Иракли беше благородно, но самотно усилие. Останалото е кротко мърморене.

У нас все още няма гражданско общество, защото хората с автентично гражданско мислене, т.е. онези, които уважават трудолюбивата честност и интереса на другия, които живеят с грижа за общия при това дълготраен интерес, хората с чувство за невидимите връзки между красивото и доброто,



тези хора са анонимно малцинство



Срещу себе си те имат една алчна и крадлива мутро-политическа олигархия, подкрепяна от държавна бюрокрация, която ненавижда здравия разум и общия граждански интерес. Вторият ешелон са селяните, които мечтаят да продадат реституираните крайбрежни ниви по 50-60 евро за кв.м, за да поникнат там бетонни вилни селища и хотели, а те от своя страна с получените пари да умножат и без друго монументалния архитектурен кич в своите селища. (Няма да коментираме как точно се реституира нива на скала с 40 градуса наклон и какви култури са отглеждани там.) Удивително е колко лесно у нас богатството произвежда кич в най-различни превъплъщения - архитектурен, музикален, политически и законодателен.

Изглежда, митът за българската интелигентност, гениалност и духовна извисеност, митът за великите българи, е силно преувеличен. Съдейки по това, което става по морето, ние, българите, изцяло се вписваме в образа на "Тримата глупаци" от Доньо Донев или в образа на Нане Стоичко от разказа на Елин Пелин, който заради мазната си капа отсича вековно дърво с дванадесет щъркелови гнезда. Ние сме по-скоро глупав, малодушен и алчен народ със силно изразено влечение към кича.

Очевидно е, че с легални средства фрагментарното, лениво и инертно гражданско общество не може да принуди созополската община да построи пречиствателна станция. То обаче може да саботира чиновническата дрямка и инвеститорското нахалство по друг начин. През следващото лято автентичните граждани, организирани в "нелегални бойни групи" , могат със собствени средства да поставят на Царския плаж срещу Созопол ярки табели със следното съдържание: "Внимание! В този залив се вливат всички отходни води от Созопол до Каваците, поради което при югоизточен вятър водата става мътна и се наблюдават свободно плаващи фекалии. (Факт.) Не плувайте с отворена уста. Ползвайте неопренови костюми или други предпазни средства. След къпане в морето почистете тялото със спирт. Пазете децата! Най-добре не ги пускайте да се къпят. И т.н." Тези табели ще отразяват действителното състояние на нещата. Гражданите имат право да знаят къде се къпят и защо има толкова много доматени люспи на прибоя. Както и българската мутро-политическа олигархия има право да бъде информирана за средата, която създава. Вероятно подобен натиск ще охлади и инвеститорските интереси, което е известен шанс да се спаси поне част от българското крайбрежие от простотията, алчността и кича. Брегът е ограничен национален ресурс, за разлика от провинциалната алчност и простотията, които изглежда са безпределни.