В същата тази колонка на в. "Сега" от 1 февруари 1999 г. стана дума, че порутените съборетини няма да изчезнат от най-личните улици на българските градове, докато не се отремонтира законовият режим на недвижимата собственост. Още тогава бе очевидна нуждата законът да наложи върху собствениците на имоти отговорността, която върви неотделно с правата върху собствеността. Това означаваше държавата



да бръкне дълбоко в джобовете



на притежателите на имоти, като ги принуди да ги поддържат. Тази теза не само не бе приета, тя никога не бе допусната до обсъждане. Иначе България щеше да изглежда много различно днес, друга щеше да бъде структурата на доходите и капиталите. Друга щеше да бъде структурата на доходността и натрупванията на "нови" и "стари" пари. Ако досега трябваше да се носи бремето на собствеността, това според мен би заличило финансово мощната днес реститутска класа, защото рентиерството изисква сериозни капитали в наличност, каквито реститутите преди 10 години не притежаваха (а и до днес само малцина са натрупали). Едва възстановена, щеше по естествени икономически причини да се наложи "старата собственост" да бъде отново отчуждена. Политическата власт обаче бе (и още е) концентрирана в класата на реститутите и добилите нова собственост в процеса на бързата приватизация с ваучери, работническо-мениджърски разсрочки, замени тип "два апартамента срещу дворец" и уредени сделки. Затова и дори днес, след като алчността взе човешки жертви



бремето на собствеността е табу!



Счита се, че можеш да купиш къща и да я зарежеш в очакване на добри времена за продажба. И няма закон, който да те принуди да направиш и лев разход за нея. Забранено е да извършваш ремонт без разрешение. Но не е забранено да оставиш къща да се самосрути по произвола на съдбата. Обсъждат се идеи как да се задължат общините да разчистват заплашени от самосрутване сгради (т.е. как да се подарят бюджетни пари на безотговорните собственици на имота, чиято земя безплатно и без грижи ще се почиства). Но никому не хрумва да наложи ред, който да принуди собственика да си носи разходите на имота. В същото време



всички знаят как е честно



да се носи рискът от разпадащата се собственост. Ето принципите: Всеки, който притежава недвижим имот, е длъжен във всеки момент да го поддържа в пълна изправност съгласно държавните стандарти. Ако не може - да го продаде. Всяка сграда във всеки момент трябва да има технически паспорт, заверен от правоспособен надзорник, а всеки 5 години да минава на задължителен технически преглед (а не както един властник глаголеше завчера - да се обследват само разрушаващите се сгради, и то за бюджетна сметка). Ако собственикът не поддържа имота по стандарт, общината да има право да възлага за сметка на собственика и неговите кредитори (т.е. разходите за целта да имат приоритет и пред вписаните ипотеки, за да се ангажират и кредиторите в поддръжката на собствеността, която ползват като обезпечение) обществена поръчка за ремонт. Това означава задължително поддържане, включително с цената на принудително изпълнение срещу имота. Приемете разумен закон и не се кахърете кой ще санира панелките. Пазарът ще ги санира. Ще санира и собствеността. Трябва ли да почнат да падат обитавани сгради, преди да видим очевидното решение:



собственикът да носи издръжката



на имота? Ползваш ли благата (яки наеми, спекулативни очаквания да удвоиш след някоя година вложените средства) - плати и разходите. Но най-важното е да се знае, че пожелателни текстове не вършат работа. Ако само се запише в закона, че собственикът е длъжен това, длъжен е онова, без да се даде власт на общините да възлагат поддръжката за сметка на небрежния собственик. Естествено давам си сметка, че приемането на такъв твърд и дисциплиниращ законов ред означава



революция в собствеността



Сега над 90% от българските семейства притежават жилище. Поне половината от тях не разполагат със средства да го поддържат. Собствеността е разхвърляна на парченца, затова поддръжката е скъпа, а често и невъзможна, защото във всяка кооперация ще се намерят един-двама, които бойкотират ремонтите на общите части. В Германия например е тъкмо обратното - не повече от десетина процента от семействата са собственици. Останалите живеят под наем, а собствеността се държи основно от институционални инвеститори, които са в състояние да я поддържат професионално. Рано или късно собствеността ще се концентрира, дори законодателят да продължи да бяга от проблема (за да не разгневи широките избирателски маси). Но ако не се наложи дисциплина на собствеността още сега, още десетилетие в градовете ще изобилстват порутени сгради. Ще има още човешки жертви. Глупостта е смъртоносна.