Есенен пейзаж: предпочитана градина в сърцето на София. Деца и майки, баби и всякакъв друг народ. Листата падат и шарят земята. Майка с дете в количка и още едно, вече източено петокласниче, стават от пейката. След петнайсет минути се връщат, за да заемат обичайното си място - но пейката не е сама. Не само листата падат. Падат и цели дървета. Едно доста дебелостволо дърво се е сгромолясало върху мястото на майката и децата. Достигнало е и отсрещната пейка - и мъжа, когото провидението не е вдигнало да се поразходи за някоя и друга минута.



Това е напълно действителен случай,



станал наскоро с мои близки

Разказ на майката: "Ден преди това ми се стори, че нещо пропуква около нас. Но че е пукало дървото, осъзнах едва след падането му. Все си мисля, че някой отговаря за градинките в София, че не е възможно да няма загриженост изсъхват ли дърветата, има ли клони, които трябва да бъдат отрязани...Човек е на крачка от нещастието, което нечия небрежност е предизвикала. "

На другия ден минах да видя мястото, което душата ми вече ненавиждаше. Около дебел ствол се въртяха неколцина мъже, режеха клони, кастреха. Отстрани бе натрупана дървена камара, сякаш някой се запасяваше за люта зима. Боже, колко дървен материал! По-нататък съвсем изсъхнала бреза бе легнала върху плочките. Какво да говорим, готови съчки за огън. Може би това си е някакъв нов метод: чакат дървото да изсъхне от връх до корен - и тогава педантично го отстраняват.

В цялата тази лунна картина, достойна за туша на един Доньо Донев, за смях с горчиви корени, има доста отправки към нашето битие-житие. Я минете през подлеза до Университета, ама бързичко, защото някоя плочка може да ви падне върху главата. И си падат като есенни листа, хич не чакат есента. По всяко време. Минете по "Аксаков", централна софийска улица. Плочките могат да ви спънат - в един отрязък, наскоро поставен, са неравни като къртичини. Дали някой отговаря за това как друг си свършва работата? Абе за едни плочки... Мерак ми е да видя някой големец, запътил се към "Мотто" - ама да не познава рифовете на плочките, да не ги минава всеки ден. Гарантирам му спъване, натъртване, а



може и нещо счупено - я рамо, я ребро



Това обаче си е една мечта - тези, дето идват, си спират колата върху тротоара, до сами вратата. Няма шанс да видят плочките - скачат право при менюто.

И така, цепя тази ужасна за мене история с дървото, цепя я на съчки и съзнавам, че това са си едни дребни работи, които остават извън едрия план на отговарящия за еди-какво си. Майката му е да не попадаш в единия процент, дето може да ти се случи нещо. Така де, нали като те оперират, ти казват, че малък процент умират. Така е и с всичко останало: купуваш си шунка - хващат я с ръка и се сопват, ако имаш претенции: "Аз, госпожа, си имам здравна книжка. И си мия ръцете!" И за да те накаже, че много знаеш, дамата зад щанда взема банани от ръцете на друга клиентка и невинно пита "Вие, госпожа, да искате да ви хвана бананите с книжка?!" Приятно нарисуваното лице се изкривява към мене и вдига веждички: "Не, не, спокойно..." Зад щанда съвсем спокойно хващат шунката и като добре я поопипат в ръцете си след бананите, я увиват в найлона. Поставят я на витрината, да си чака. И хич не ми говорете, че имало хепатит или други подобни.



Из цяла България си имаме Столипиново



По плажовете в пясъка са се кротнали спринцовки, но никой не чисти плажа както трябва - така върху пясъка е нарисувана цялата история на човешкия ден: предпазване от зачатие, любов към варената царевица, зависимост към никотина и по-силните му събратя.

Всичко това са си дребосъчки. Мечтая да ги извадят от окото на някой, дето отговаря за нещо си и като в приказката за Снежната царица той да прогледне. Да падне леденото парченце.

Иначе какво ни остава? Да се надяваме на провидението? Да продължаваме да съчувстваме на онези, които решават големите дела. Заети са, няма как. И които не, не се занимават с детски люлки, а нас люлеят в люлката на несигурността.

------------------

Послеслов: Тези редове бяха написани преди кошмара на "Алабин". За него вече доста се писа - постфактум. Но кошмарът винаги си има прелюдия.