|
| Димитър Коруджиев |
- Бях поканен за председател на селекционна комисия в този съвместен проект на НДФ "13 века България" и в. "Сега". Време е да заговорим по-сериозно за състоянието на българския език. Някоя и друга бележка по вестниците срещу употребата на чужди думи и вътрешно езиковедският диалог са крайно недостатъчни. Езикът е най-важното, което притежаваме. Без него няма българска чувствителност, българско светоусещане. Няма българско присъствие в света. Виждаме как родените в чужбина наши деца - първо, второ, трето поколение, потомци на емигранти, губят специфично националното в облика си и основната причина за това е слабото познаване и употреба на родния език. Каквито и усилия да полагат родителите, процесът е невъзвратим. Днес обедняваме емоционално. Голямата поезия, която кара сърцето да бие учестено и лицето да пламти - къде един човек би могъл да се срещне с нея? Всичко, което носи висока духовност, сакралност, всичко, което можем да наречем говор на сърцето, е забравено или набутано по ъглите. Даже в театъра, един от последните оазиси на словото, дълбоката пиеса и богатият език се считат, общо-взето, за нещо старомодно.
Та какво можем да направим с този проект? Много малко, но е по-добре от нищо. Подпомогнахме десет езиковедски изследвания, повечето ще завършат с публикации. Интересуват ни актуалните проблеми - влиянието на тоталитарната епоха, епохата на прехода и на европейското ни бъдеще върху езика - последното като прогноза. Рядко промените в един език са така сгъстени във времето. Иначе положението е трагично. Оказа се, че Институтът по български език при БАН не е организирал от 10 години нито една теренна експедиция поради липса на пари. Как да се изучава словното богатство в различни региони на страната и говора на българските етнически групи в чужбина? Сега с този проект се осигуриха средства за три експедиции. Във вашия вестник излязоха първите статии по въпросите за езика като част от този проект. Нови статии, сесии, кръгла маса - продължение ще има. Сигурно ще се напишат и кажат ценни неща. Как комуникираме помежду си например: поздравления, съболезнования, извинения, пожелания - ето само едно от бъдещите изследвания. Но дано всичко това предизвика и необходимия обществен резонанс.
- Имате ли амбиция с проекта "Българският език - съхранена духовност и неизвестно бъдеще" освен поставянето на диагнозата да предписвате и лечение?
- И едното, и другото, доколкото е възможно. Но за целта е нужна цялостна политика. Университетското награждаване на журналисти заради добрата им езикова култура е сред първите сполучливи идеи. Научната и художествената интелигенция могат да подемат инициативата. Имат ли те обаче достатъчно съпротивителни сили? Тези зле платени, политически разочаровани, пренебрегвани хора, потиснати от моралния разпад на обществото, в който е вплетен и езикът? Не съм сигурен. Богатството, силата и простащината вървят днес ръка за ръка. Това ще е борба на Давид с Голиат.
- Даже с два Голиата. Защото се чуват опасения, че езикът ни щял да се превърне във втори, "домашен" език след влизането ни в Европейския съюз.
- Наистина, всичко като че ли е против нас - обедняването на "генофонда" откъм качествени хора, които емигрират, космополитизмът на младите интелектуалци, чувството ни за малоценност, себепрезрение и катастрофичност (какво да й пазим на тази "скапана" страна, е, да, французите бранят и езика, и културата си, но има защо); вулгаризирането на речника ни - чалгата, мутренският триумф, жълтите издания, всеобщият цинизъм, завладял едно общество, в което властва криминалният морал; обедняването на изразните ни възможности - "Биг Брадър" и още куп предавания, политическите шаблони, липсата на контакт между аудиторията и хората на културата, поставени в изолация, излизането на художественото слово, на книгата, от живота и на възрастните, и на децата, губенето на вътрешната мотивация за духовно развитие... Словото изменя и формира човека. Изразителното слово въодушевява и разплаква, то разширява нашата чувствителност. И обратното - нечленоразделната просташка реч създава мучащи екземпляри. Това, което слушаме у дома в детските години, е определящо и мнозина не знаят какво вършат, когато изливат своята злоба и завист или вечна неудовлетвореност пред "неразбиращите" малчугани. Нещастен човек без светлина в душата не е толкова трудно да се отгледа.
- А може ли изобщо да се влияе на процесите в живия език?
- Ние с нашия проект опитваме да "поразбутаме" нещата. Но трябва да се включи и основният ешелон - езиковедите трябва да излязат от своите кабинети и да започнат да действат в широкото обществено поле, да се превърнат в обществени фигури, на които хората вярват. Да бият камбаната за тревога. Някой обаче трябва да ги покани, да им даде тази възможност. Имаме прекрасни специалисти, голяма школа, следовниците на Балан, Милетич, Шишманов, Беньо Цонев... Ако те не променят донякъде своята чисто изследователска нагласа, ако не оглавят борбата за спасение на езика, може би ще пропуснат каузата на живота си. Когато започнахме битката за обществени промени преди 17-18 години, ние също излязохме от кабинетите. Бяхме длъжни да го направим, а провалите заслужават друг коментар. И борбата за езика може да се провали при царящата апатия и така с течение на времето да се превърнем в общество от трудно изразяващи се и грозно говорещи хора. Затова онзи, който знае, специалистите, трябва да изпълнят дълга си. В това число и художествената интелигенция. Тя не анализира, но тя дава примерите за употреба на един богато нюансиран изразителен език, за способността на думите да докосват най-съкровените кътчета на човешката душа или да превръщат общуването със словото в празник.
- Къде съзирате бранителите на езиковия "генофонд" - литературната класика, семейството, училището, академичните институции в лицето на Университета и БАН?
- Всички те. Но нека да започнем да се отнасяме към нашето лично слово с отговорност.
Институциите, които изброихте, трябва да "стъпят", разбира се, върху литературната класика в борбата за езика. От нея младият човек се учи да различава добро и зло. Моралът не се постига без велики примери. Известно е, че езикът без морал е нещо много опасно. Само тестове, кръстословици и викторини ли, това ли ни чака? Ако децата не познават културата на човешкото общуване - а тя започва от семейството и книгите - един ден ще се събудим в най-ужасната антиутопия, цитирам Валери Стефанов. Трудно е да си представим дори колко хиляди читателски клубове има в една Германия или една Австрия, да речем, какви усилия за насърчаване на четенето влагат там различни институции. Там мислят за развитието на пълноценната човешка емоционалност на младите, борят се с душевното осакатяване.
- Като писател как оценявате днешната езиковата среда?
- Всички живеем в заблуда и животът ни опровергава постоянно. Може би положението с езика не е толкова бедствено. Или пък може би богатството му ще се запази в малки острови от интелигенти, презирани от шумното общество, страхливци и неудачници според него. Кой знае? Видно е едно - ненатрапването на твоя глас, на твоята лексика, на твоето присъствие изчезват. Все по-малко се зачитат пространството на другия, чувствителността и спокойствието му, правото му на независим живот. Блъскат ни, крещят до ухото ни, заливат ни с пошла музика, пронизват ни с клаксони. На Запад хората се нареждат на разстояние от половин-един метър помежду си на опашките, а у нас всички се бутат; ако асансьорът събира четирима, в него влизат пет-шест - писа психиатърът Христо Хинков. Българите не уважават физическото пространство на другия, а то е и духовно пространство. Това тук е Ориента, но в лошия му вид.
По начало мнозинството винаги презира малцинството. Презира го, защото не слуша чалга. Презира го, защото не гледа "Биг Брадър". Мнозинството има право, то е... мнозинство. Преди 60 години мразеха интелигенцията, защото е добре възпитана, мисли повече, отколкото е позволено и не говори с шаблони. Сега пак не обичат онази интелигенция, която мисли повече, отколкото е позволено: не вярва на правилните политици, на правилните медии, не смята, че Бойко Борисов трябва да оглави десницата, има въобще свои позиции въпреки безпаричието и житейската си "некадърност", не се впечатлява от милиарда в евро на най-богатия, не вярва, че мафията не е мафия, не мисли за щастието да си купи ново "Ауди", не харесва озлобените, даже ако са бедни като нея, не забелязва рекламите, екстрасенсите и конкурсите за миски, не участва в пошлите състезания за парични награди, никога не звъни на отворените зрителски или слушателски телефони освен на едно-две места, никога не може да се види между публиката в шоупредаванията и т.н., и т.н.
- В крайна сметка именно заради България кирилицата влиза през парадния вход в Европейския съюз. Каква метафора крие това според вас?
- Това е неосъзнат поклон към миналото ни, напълно неосъзнат от страна на Европа. Тя е била в полуварварски период, когато Кирил и Методий решават един от най-важните въпроси на християнството - всеки народ да чете Божието слово на своя език. И оттук тръгва голямата християнска цивилизация. Единадесет века по-късно създадохме чалгата...
) в своята същност. Но това, което написах, беше в контекста на “Един народ, на който най-голямото богатсво е езика - отпиши го. Другите народи се хвалят с промишленост, наука, технология, туризъм, армия, изкуства и т.н., а БГ населението - с език, дето само в БГ се говори. Тъга голяма.” на USA2-2. Имах предвид, че поводът за хвалби на един народ в тези области е мимолетен, за моментни (от гледна точка на времето) успехи. И са просто несъпоставими с езика – той не е повод за хвалба, той е същностна черта на един народ. Български (френски, испански, германски и т.н.) народ без български (френски, испански, германски и т.н.) език
