Уилям Томас е емблематична фигура в американската социология, основател на прочутата Чикагска школа. А т.нар. му теорема гласи: "Ако хората определят ситуациите като реални, те са реални в своите последици."

Рядко съм срещал толкова важна и дълбока социална закономерност, формулирана така просто и ясно. От непознаването или неразбирането на тази "теорема" обаче страдат всички наши политици, медиатори и за съжаление твърде много социални учени. Иначе как да си обясним тяхното недоумение, че при официална статистика, която показва макроикономическа стабилност и растеж, намаляване на безработицата и повишаване на жизнения стандарт (повече хора си купуват коли, повече ходили лятос на почивка и т.н.), мнозинството българи отговарят в проучванията на общественото мнение, че са по-зле от преди и не разчитат на по-добро бъдеще.

"Евростат" и разни други организации по света, които изследват т.нар. "индекс на щастието", неизменно ни класират, ако не на последно, то на предпоследно място. Това страшно озадачава домораслите ни специалисти по социалните проблеми. Те никак не могат да си обяснят защо в същото време нигерийците и жителите на Шри Ланка са много по-щастливи - почти като скандинавците например. Озадачението им се дължи или на невежество, или на идеологическа предубеденост, или и на двете.

Тези, които разбират теоремата на Томас, обаче нямат затруднения. Те



не обвиняват хората за това, че мислят така, както мислят



Освен това те обикновено знаят, че има и един друг фактор, който определя нагласите на хората - сравнението. Спрямо скандинавците например ние се чувстваме нещастни, защото обективно сме лишени от много неща, които те имат - материално благополучие, обществен ред и сигурност, социална солидарност и справедливост и други подобни. Нигерийците пък не се сравняват със скандинавците, т.е. нямат чувството, че им липсват важни за тях неща, и това ги прави щастливи.

С казаното искам да облекча терзанията на учудващо големия брой политици, политолози, социолози, както и на хората, които им обръщат внимание. Има обаче и нещо по-важно. Сериозното внимание към "теоремата на Томас" бе привлечено от най-влиятелния през последните 50 години социолог Робърт Мъртън (той именно я нарече така) с разработките му върху самоизпълняващите се и саморазрушаващите се прогнози. В тях той анализира действието на формулираната от Томас закономерност - когато хората вярват в нещо, те действат в съответствие със своите вярвания - конструктивно или деструктивно. Печалното в случая е, че



хората могат целенасочено да бъдат накарани да вярват в нещо



и следователно да действат по съответен начин. Защото в преобладаващата си част убежденията и вярванията на хората в съвременното общество са резултат от въздействието на мощна индустрия, която формира обществено мнение. Чрез масмедиите и другите средства за комуникация цяла армия от квалифицирани шамани (PR специалисти) промива мозъците на хората и ги зареждат с артефакти, т.е. с изкуствени образи и представи. Неизкушеният гражданин приема, че светът и животът изобщо са това, което "пише във вестника", което "дадоха по телевизията" или пък (пази, боже!) което е казал любимият политик. Това е Оруел "1984", повече откогато и да било.

Все пак не всичко в това отношение е безнадеждно. Още никой не е изнамерил начин да накара всички да чувстват и да мислят еднакво, и то както той иска. Често дори колкото повече някой се старае да го направи, толкова повече предизвиква обратен ефект. И това е саморазрушаващата се прогноза. Политиците я задействат чрез неадекватните си приказки и действия. Политолозите - чрез суетното си и нищо незначещо говорене. (Пара)социолозите пък чрез смешните си статистики - колко процента от анкетираните лица как са отговорили на безсмислените въпроси от сорта "Кого харесвате повече?". Като че ли не могат да прочетат някоя книжка или поне стар брой на "Ню Йорк таймс" от предизборен период например (все пак допитванията до общественото мнение са започнали и са се развили най-добре в САЩ), за да видят, че сериозните полстъри (така, а не "социолози" наричат там сондьорите на общественото мнение) питат респондентите си други неща. Например кой от кандидатите за президент е по-компетентен и би могъл да се справи по-добре с проблемите в сферата на икономиката, на социалната политика, на обществения ред и сигурност, на отбраната и т.н. Или кои са основните и приоритетните проблеми на обществото, които претендентите за политическо лидерство трябва да решават. И на основата на отговорите на подобни въпроси се правят прогнози. Които като правило се сбъдват - те не създават и не се основават върху артефакти.

И сега, когато сме непосредствено пред президентските избори, се питам дали някой ще се замисли над теоремата на Томас. Защото, като гледам и слушам кандидат-президентите, техните подгласници, имидж и опиниън мейкъри, упорито ми се натрапва една спонтанно формулирана мисъл от Кърт Вонегът: "Понякога много му се чудя на Създателя".