В сегашната предизборна кампания има нещо твърде характерно - не отговаря на стандарта и нормалните модели. По-скоро непрекъснато се натъкваме на абсурди.

Най-активно присъстват в предизборния дебат тези, които не се кандидатират за президент. В началото беше вездесъщият кмет на София, който всеки ден обясняваше, че няма да се кандидатира, но ежедневно участваше в предизборен диалог най-вече като раздаваше негативни оценки и дори обидни квалификации на лидерите вдясно. Не по-малко активни, макар не толкова любими на медиите, са лидерите на десни партии, които демонстративно отказаха да издигнат свой кандидат. Те, макар да заемат "морална" позиция и признават достойнствата на издигнатия от двете основни десни партии Неделчо Беронов, непрекъснато повтарят, че "той не е избираем". Тези бек-вокали на кампанията на десницата вече месец припяват на успешния ход на кампанията на Първанов. Това е като че ли първото "криво огледало" на предизборните дебати - повечето от легитимиралите се като десни политици активно допринасят за успеха на основния ляв кандидат.

Фактът, че най-активно в предизборния дебат участват точно тези, които не се състезават за президент, може би се дължи и на една особеност при регулирането на публичните медии. Националните радио и телевизия имат изрична забрана да засягат темата "Избори" извън вече остарелите и отблъскващи зрители и слушатели предизборни блокове. Във всички основни предавания на БНР и БНТ темата за предстоящите президентски избори е табу. В частните медии, където дойде сезонът на "Бигбрадър" и "Сървайвър", думата имат кандидатите, които разполагат с пари или имат подкрепата на продуцентите.

Вторият странен момент е, че соченият от агенциите основен конкурент на Първанов - Волен Сидеров, също избягва честите изяви по централни медии. Неговата кампания върви сред затворени кръгове от симпатизанти и в една строго определена медия. Сидеров проповядва и екзалтира. Той като че ли няма нерви и време да участва в дебат - да покаже уважение към опонентите, да изслуша и разбере доводите им, да изложи своите контрааргументи. Нещо повече - фаворитът на тези избори, сега действащият президент Георги Първанов, също така предпочита в периода на предизборната кампания да бъде далеч от централните медии, да извършва онези



рутинни срещи с граждани,



които повече от 40 години са гарантирали харизмата на най-популярния и до днес сред левия електорат лидер - Т. Живков. Особеното в неговото обаяние беше, че хората по места харесваха какво говори, дори когато го превръщаха във вицове. Но ако някоя от татовите "местни" изяви беше цялостно излъчена от централна медия без редакция от съветници и сътрудници, това би предизвикало политически катаклизъм. В Унгария видяхме, че това, което другарите откровено говорят помежду си, може да предизвика масово негодувание и улични протести. България не е Унгария, пък и българският президент не е като унгарския премиер. Но все пак е ясно, че Първанов по-лесно говори с хората и ръководствата по места. Ако има по-голяма публика, то със сигурност разговорът протича на фона на певица и детски ансамбъл. Все пак интересно е как би обяснил публично в гледано предаване или интервю на централна медия назначаването на Филчев за посланик, без да предизвика негативна реакция към своите аргументи.

Най-големият абсурд в тази предизборна кампания е, че



няма сблъсък на личности



Президентът в България всъщност има персонални правомощия, или както казват конституционалистите, той е едноличен държавен глава. Това означава, че когато избираме президент, избираме не толкова програма или идеология, а личност. Най-добре може да направим своя избор, ако видим публично личния сблъсък между претендентите. Като че ли всеки един от кандидатите избягва личния конфликт. Но все пак президентският дебат предполага налагане на една личност над останалите. Дори от действащите президенти се изисква да покажат лични качества и превъзходство над опонентите в пряк дебат, а не чрез спор между техни сътрудници, привърженици, съпартийци. Все пак избягването на преките лични контакти е заразително - и Волен Сидеров участва в предизборно студио само за да направи декларация и да напусне, възползвайки се от жребия, който му беше отредил правото да говори първи. Подобна злоупотреба с предимството, което съдбата ти е дарила - да говориш първи или да си действащ президент, е изключително антидемократично.

Четвъртият парадоксален момент е налагането на илюзията, че българският президент има силови и героични правомощия, а не само представителни функции. По властта, с която реално разполага,



българският президент прилича на английската кралица,



а не на Супермен. Но това днес изглежда абсурдно - може би защото дълго в публичното пространство господстваше само един еталон за политик, способен да победи Първанов - Бойко Борисов. А след това по негов образ и подобие - Сидеров и Марков. Абсурдно е да се търси прилика между някои от тези тримата и английската кралица. Но точно толкова абсурдно е да си представим силови играчи като Сидеров или Марков като бащи на нацията. Българският президент по правомощията си е арбитър, а не силов играч. Но държавният глава трябва да бъде старейшината, да е мъдър, той трябва да предпочита да съди, а не да действа. Ако имаше реален дебат, всеки опит президентската институция да се покаже като силова щеше да се самоопровергае. Например в своите 10 тези Волен Сидеров дава заявка за радикална политическа промяна, която щял да постигне чрез сезиране на Конституционния съд и пряко лобиране пред ЕС. Оказва се, че силата на българския президент е в това да моли българския конституционен съд или европейските институции.

Най-смисленото обяснение за абсурдността на тази предизборна кампания е фактът, че от политическо значение е



не резултатът от изборите, а какво ще стане след тях



Затова толкова партии и толкова кандидат-политици кръжат около несъстоялия се дебат за българския президент. Най-старателно критата тайна на парламентарните избори през 2005 г. беше неочакваният възход на "Атака". Най-старателно критата социологическа тайна на тези президентски избори е катастрофалният срив на ГЕРБ. Не казвам, че тази партия няма никакво бъдеще. Но от 14% преди 3 месеца днес подкрепата за ГЕРБ е паднала на 4%. Това е форматът на малка парламентарна партия. Неочакваният следизборен резултат ще бъде, че партията, която Бойко Борисов се опитва да направи, ще бъде форматирана по модела на кметската партия на Стефан Софиянски.

Оказва се, че президентската институция дава политическа перспектива на партии, които са на ръба на конституцията. ДПС контролира ключови за избора на българските президенти гласове. Затова всеки новоизбран президент гарантира политическото дълголетие на Доган. Очевидно ДПС и Доган не са много атрактивен партньор. Затова през 2001 г. под крилото на П. Стоянов се роди кметската партия на Софиянски. 4-5-процентните партии са изключително удобни не само за президента; Софиянски обеща парламентарна подкрепа и на кабинета "Станишев". Днес, след като успешно партнира на Първанов, Бойко Борисов може би ще направи втора кметска партия, гарантирайки втори, резервен ресурс както на президента, така и на бъдещия коалиционен кабинет.