|
| В началото, през 90-та, 91-а година, принципите и идеите бяха лесно заменяни с естествените прояви на антикомунизъм. |
Тази констатация е вярна. Само че още по-вярно би било да се каже, че тотална безидейност цари в десните партии много преди сегашния разгром и точно това е основната причина, довела до загубата на този вот.
Някои наблюдатели сочат като начало на кризата 2001 година, когато СДС буквално се срути пред популистката атака на Симеон Сакскобургготски. Това изглежда лесна, но и невярна констатация. Всъщност по-скоро появата на Симеон и зашеметяващият му възход тогава станаха възможни до голяма степен, защото
десницата вече беше в криза
Ако е прав Огнян Минчев - а той изглежда прав - в твърдението си, че не Симеон се върна в България, а комунистите го докараха, то трябва да се признае, че моментът за това беше идеално подбран именно с цел процесът да се задълбочи и задълго да бъдат игнорирани десните партии от властта. И не просто от властта, а главно от вече ясно очертаващата се по това време трапеза, на която ще се разпределят и преразпределят парите от Европейския съюз. Но това е друга тема.
Съвсем видимо десницата изпадна в тежък нокдаун още през 1999 година. На повърхността на политическия живот това се реализира под формата на засилване на междуличностните противоречия сред водещите фигури в тогавашното управление. От правителството на Иван Костов бяха уволнени редица министри. За някои от тях като Богомил Бонев стана ясно защо, но и досега не се разбра каква е причината за уволнението на Александър Божков например. Та той беше на практика единственият министър, който ясно и последователно изповядваше десни виждания в своята сфера, като се застъпваше за "по-малко държава в икономиката". А може би именно затова?
Тези противоречия бяха последвани от силен лидерски конфликт, станал публичен в момента, когато Петър Стоянов като президент призова Иван Костов като премиер - "Иване, кажи си!" Те и преди не си говореха много, но тази подхвърлена реплика ги направи на практика непримирими противници. Мина се и през загуба на местните избори, което беше присъда за случващото се.
Дори и това обаче бяха само следствия от ширещата се в десницата още от нейното създаване тотална безидейност. В началото, през 90-а, 91-а година принципите и идеите бяха лесно - и повече емоционално, отколкото рационално - заменяни с
естествените прояви на антикомунизъм
От самото си създаване СДС беше конгломерат от опитващи да се вместят по-скоро в някакъв политически етикет, отколкото в реална политическа визия групи, наричащи себе си партии. Това заедно със заложените в конституцията подводни камъни, водещи до неизбежни противоречия между президентската институция и правителството, когато те са излъчени от една политическа сила, бяха сред основните причини да падне кабинета на Филип Димитров.
Поуката от случилото се - че е необходимо създаване на единна партия с по-ясна идеология и последователно провеждана политика, очевидно беше правилно разбрана. Но също така очевидно беше и неправилно реализирана впоследствие, когато започна изграждането на СДС като партия.
Главните фактори за това са поне три - липсата на достатъчно широка електорална база от хора с ясно изградено дясно политическо мислене, заложеният в партийното строителство лидерски принцип, както и краткото време за структуриране и стабилизиране на партията.
Проблемът с мисленето и нагласите на електоралната база, макар и досега да се премълчава тотално като проблем за десницата, продължава да съществува. Разговорът на тази тема никога не се реализира през годините, защото обикновено се намира някой умник да каже, че не можеш да обвиняваш народа, задето е такъв, какъвто е. Че не можеш да го обвиняваш, вероятно е истина. Но че можеш да му помогнеш да разбере за какво става дума и да започне да изгражда у себе си политическо и гражданско съзнание, е още по-истинска истина.
През 94 година,
когато започна да християндемократизира СДС,
Иван Костов не заложи принципа за децентрализация на властта и отговорностите, както би било редно да се очаква за организация от такъв тип. Тя беше изградена на силно лидерски принцип - донякъде и заради характера на самия Костов, но - може би в по-голяма степен - заради това, че електоратът на партията и функционерите по места не разбираха що е християндемокрация. Още по-лошо - електоратът на партията се различаваше в мисленето си от своя съсед комунист, запътил се с недоволно пухтене към социалдемокрацията, само по това, че искаше всичко да се промени, докато другият искаше всичко да се върне. Сега, като все още действащ политик, Костов едва ли може да признае публично това, но вероятно ще го напише някога в мемоарите си.
На президентските избори през 1996 г., малко преди окончателно да се трансформира в партия, СДС постигна сериозен успех, като намери и своя истинска, градивна и обединяваща идея, концентрирана в репликата на Петър Стоянов за цивилизационния избор на България. Третият фактор - липсата на време, обаче буквално се стовари на главата на десницата малко по-късно. През есента и зимата, та чак до януари 97-а, властта в страната просто се търкаляше на улицата, но нямаше кой да се наведе и да я вземе. Политически коректно е да се мисли, че Иван Костов първоначално също не се наведе, само защото добре разбираше, че партията му в този момент не е готова за властта. Както впрочем се оказа две години по-късно. И още две години по-късно. И с последствия, които продължават досега.
Междувременно създаването на ДСБ като партия не промени коренно нещата не само заради времето и начина, по който се случи, не само заради прекалено притиснатата от
тежката фигура на самия Костов
структура и не само заради съществуващите стари натрупвания. Просто ДСБ на практика не предложи нищо ново, различно от досегашното, като политически принципи и визия. Тя само се опита да бъде едно "по-чисто" СДС, в смисъл - по-хомогенно и последователно в позициите си СДС. Което не е малко, но и не е достатъчно.
Целият този поглед назад в случая е необходим, не за да се докаже правилността на Иван Колчаков, заместник-председател на СДС, който в нощта след първия тур на сегашните президентски избори каза - по-скоро обвинително за десницата - "Ние сме като един човек, който е обърнат изцяло към миналото и върви напред с гърба си". Напротив, този поглед показва, че по-скоро десницата и досега не е съвсем наясно с въпроса за миналото си. И ако върви с гърба напред, то е защото не различава кое точно е гърбът и кое собственото й лице. А това изглежда важно, особено в момент като този, когато всички разбират, че получените десет процента за обединените усилия на президентските избори фактически означават наличието на клонящо към нула дясно политическо пространство в България.
Неизбежният въпрос в случая е какво да се прави. Лансираните досега рецепти варират от смяна на лидерите до поява на изцяло нова партия в център-дясно, която да избегне досегашните грешки.
И в двата случая обаче
подходът изглежда неправилен и безсмислен
В първия - защото проблемът е не толкова в лидерите, колкото в заложените идейни ценности и политически принципи. А техни носители са не само Костов и Стоянов.
Проблемът във втория случай пък е точно обратен. Доколкото като възможен (формален или неформален) лидер на една нова формация се провижда столичният кмет Бойко Борисов - човек, който е носител единствено на самия себе си, може да се очаква тя да се превърне в поредната популистка версия за разпиляване на електорат. А колкото до идеята на Софиянски за пресъздаване на "доброто" СДС чрез някакъв Съюз на десните партии, тя вече, както стана дума, беше изпробвана от Костов, макар и в малко по-различна форма. Така че на подобен съюз му остава само възможността да се потрети като фарс.
В България обаче въпросът "какво да се прави" обикновено се трансформира във въпрос "какво ли всъщност ще стане".
На първо четене - нищо добро. Освен ако в средите на дясно мислещите хора не се открие и открои изцяло нова политическа визия, не се зароди нова енергия и не се появят нови лица, склонни да жертват време и усилия, без да очакват получаването на сериозни политически дивиденти в краткосрочен и дори в средносрочен план. А възможността за това в момента изглежда твърде малка - почти като възможността да видиш с очите си как един остров отива на гости на друг остров.
|
| Преди 7 години Елена Костова позираше с удоволствие със снимките на двамата й любими политици - Иван Костов и Петър Стоянов. |
Време разделно за БСП след победата на Първанов
Социална база беше успешно отблъсната.Потенциалните избиратели - дребни собственици, хора със свободни професии, предприемачи бяха разсипани от регулации, лицензии и мачкане от държавата.Изобщо всичко читаво, дето се опитва да прави бизнес без държавата и бюджета беше смазано.За повечето избиратели седесетата са поредната клиентелско-олигархическа шайка.Те нямат смислени оферти към електората.С антикомунистически клишета вечно не могат да се печелят избори.Атлантическата риторика не е много популярна, а стана очевидно, че БСП играе по същата свирка.В този смисъл т.нар.десни станаха абсолютно неразличими.Видно е, че на американците им е горе-долу все едно, кой ще им е тукашен 'дудук'.Даже БСП е по-удобен инструмент, щото дефакто тяхната олигархия контролира вътршните отношения, а няма кой да им мъти водата в опозиция.Надявам се че и за най-дебилните симпатизанти на столетницата е станало ясно, че външнополитическата ориентация на България не зависи изобщо от партиите.Това е въпрос, който е решен извън пределите на страната и не подлежи на коментар. 
и НДСВ бе една от причините (но съвсем не единствената), довели до сегашното им трагично битие на изпразнени от съдържание маргинални партии... 
Драги Авторе 
,
