"... не е престъпно да убиеш банкер,

престъпно е да си банкер."

Политологът Иван Кръстев,

обобщавайки общественото мнение



За жалост не бе трудно да се прогнозира публичната реакция на поредното публично убийство. Първоначалното стъписване бе породено най-вече от личността на жертвата, защото Емил Кюлев бе не само знакова фигура, основен акционер и ръководител на най-голямата по пазарна капитализация българска финансова група ДЗИ, един от най-големите данъкоплатци. Като дипломиран юрист и бивш следовател той познаваше и зачиташе закона, а успехите му са безспорно доказателство какво може да се постигне у нас със законни средства. Много скоро обаче властта (главно обитателите на националната говорилня) се обърна в познатата посока на



сатанизиране на жертвата,



сигурно поради умствена бедност и невъзможност да измислят нищо друго извън повтаряното от години ("щом са посегнали на него, не му е била чиста работата"). Чухме шаблонните подмятания за "неясния първи милион" и откровените, макар и с нулева правна стойност, клевети, че "бизнесът на Кюлев бил разследван", нещо повече, той самият "бил разследван от Интерпол" (всъщност Интерпол не разследва, а само координира обмена на данни между полицейските служби, включително клюките и доносите). Естествено това, че някой е разследван, обвиняем или подсъдим, далеч не значи, че е виновен, докато не влезе в сила присъда, която го осъжда. Впрочем действащият президент на Дойче банк д-р Йозеф Акерман бе разследван, обвинен и сега е подсъдим, но едва 10% от германската нация го мисли за виновен. Такава преценка обаче надхвърля зачатъчната правна култура на българите. В главата на средния нашенец здраво е загнездена сталинската максима "щом го разследват, значи има защо" (виновен ще да е). Като пробутват идеята за някаква неведома вина на жертвата (неясно каква, отникъде недоказана), господа политиците съзнателно



неглижират престъплението



Това далеч не е случайна реакция, а користно поведение. То цели да създаде заблудата, че всеки, който стане жертва на тежко публично зверство, "сам си е виновен". С контекста, че ако си невинен, страшно няма, няма защо да се страхуваш, че същото може да ти се случи и на теб. И понеже масовият дребен мижитурко добре знае, че е невинен, това трябва да го успокои. Успиването сигурно успокоява милиони невинни хора. Но лъжата не решава проблема, напротив, видимо го задълбочава, защото съдържа имплицитно



морално оправдание



на престъплението. Очерняйки жертвата (това се случва с абсолютно всяка жертва на публични убийства от цяло десетилетие насам), българският политик всъщност оневинява убиеца. Той създава и удобен морален параван за бъдещите убийци, които без друго са убедени, че набелязаната им жертва е "виновна", а следователно си заслужава съдбата, която болният мозък на убиеца им е отредил. Разбира се, аз не мисля, че политиците нарочно и съзнателно налагат лъжливи представи за подразбираната вина на жертвата. По-скоро приказките им са чисто интуитивна защитна реакция, опит да убедят дори сами себе си, че престъпността е насочена срещу самата престъпност, че е извън границите на "нормалното" общество, извън техния свят, че зверските саморазправи са политически незначими. (Затова изригна яростна риторика, че убийството на Емил Кюлев не било "политическо"). В края на краищата нашите политици са главно неуки и примитивни държавници, страдащи в същата степен от дефицит на морални ценности, както и техните избиратели, които реагираха с



откровено злорадство



на вестта, че е убит един от малкото действително успели българи, човекът, успял за няма и десетилетие да съгради от нищото огромна стопанска група с водеща позиция в застраховането, банковото дело и туризма. Сигурно психолозите знаят причините за тази очевидна и масова девиация, а може би познават и начин за лечение. За бизнеса обобщението на г-н Иван Кръстев, че общественото мнение у нас оправдава убийството, но априорно осъжда богатството, звучи като



злокобно предупреждение,



че нацията открито отхвърля възможността да съществува достатъчно едър и в същото време законен български капитал (тази позиция обществената представа е запазила само за капитала от чуждестранен произход). Този сигнал диктува връщане назад в развитието на българските компании от по-ефективния корпоративен модел на управление към класическия чорбаджийски фирмен модел на дребен, разхвърлян, трудно забележим, но в замяна на това устойчив и безопасен бизнес. Това ще означава забавяне на икономическото развитие, затруднена конкурентоспособност и снижена ефективност на българските фирми. Ние ще сме нагледно доказателство на консервативната теза, че дефицитът на морал в едно общество неминуемо води до загуба на доход.