Решението на арбитражния трибунал в Париж, с което България бе осъдена да плати 10 млн. долара на Зееви Груп, навежда на много повече изводи, отколкото досега прочетохме в пресата. Че приватизиращата администрация не блести с мъдрост при избора на купувачи, нито пък с професионална вещина при договарянето, това и без парижани го знаехме. Намеци, че и по-твърди приказки за корупция в тази сделка и досега не липсваха. (Забележете: всички досегашни приказки са абсолютно недоказани.) Съвсем други са



поуките от съдебния урок:



Първо, че в България и досега не осъзнаваме абсолютния характер на правото на собственост. И второ, че държавната машина криво-ляво се оправя с договорния процес, но е абсолютно безпомощна, тромава и неефективна в упражняването и защитата на договорните си права. Първият фундаментален проблем е особено сериозен. Понеже активните днес поколения във властта са раснали във времена, когато всички бяхме лишени от правото на съществена собственост, все още сме склонни да разбираме по много крив начин това свещено право. Вайкаме се и се тюхкаме как реститути и приватизатори "разбазарили" и "съсипали" собствеността. Сеем закани за наказателно преследване на собственици, които "източили" фирмите си, закрили работни места, разпродали сгради и имоти. Та точно това е същността на правото на собственост! Древните римляни тъкмо така определяли това право като



jus utendi et abutendi,



т.е. правото да употребяваш и да злоупотребяваш (да консумираш, разрушиш, унищожиш) вещта. Вторични са всички останали права, свързани със собствеността: jus fruendi (правото върху плодовете), jus possidendi (правото да притежаваш), jus disponendi (правото да се разпореждаш със собствеността). Главното е субективният, личен контрол върху собствеността. Това всъщност е егоизмът, върху който почива пазарната икономика, т.е. капитализмът, ако предпочитате. Затова няма нищо по-естествено от поведението на приватизатора, в частност г-н Зееви, който се възползва от свещеното си право на собственост по най-добрия за себе си начин: като разпродаде имуществото, спре губещата дейност и се оттегли със спечеленото. Друг е въпросът как бранят правата си кредиторите и държавата, особено когато става дума за прехвърляне на



обременена собственост,



т.е. продажба, при която купувачът придобива собствеността, но поема определени ангажименти към продавача. Такива са повечето приватизационни сделки у нас, където по закон и по договор бяха налагани куп задължения на купувачите: да не променят предмета на дейност, да поддържат работни места, да инвестират и пр. В този случай не е достатъчно правата на продавача (да иска изпълнение на обещаното) да са заявени в договора, те трябва да са добре охранени (например като вписани ипотеки, залози и особени залози) и най-вече - да са добре упражнени. Значи държавата да си търси правата, които си е резервирала по договор. За тази цел преди всичко самата тя трябва да е изправна страна по договора. Парижкият арбитраж ясно показа какво става с държава, която претендира за права, без да е изпълнила (докрай) задълженията си и собствените си закони. И все пак



парижкият шамар дойде навреме,



за да обърне внимание върху аналогичните казуси, които тепърва предстоят. А това са всички продажби на собственост върху монополни инфраструктурни обекти и фирми, притежаващи такива: електроразпределителни дружества, телекомуникации, летища, пристанища и т.н. Сега е моментът да се огледат отново всички договори за концесии и продажби и да се прецени добре ли са защитени правата не толкова на държавата, колкото на нацията по тях. Какво ще стане, ако собственикът на някое електроразпределително дружество утре реши да се възползва от правото си на собственост, откаже се от лиценза си на електроразпределител, нареже жиците, стълбовете, подстанциите и трансформаторите на скрап и обяви доброволна ликвидация на купената от него фирма? Ще опъваме нова електрическа мрежа? А докато свършим тази работа, жителите на 1/3 България ще се върнат в пещерната ера? Ясно е, че има опасност от як



шантаж на собственика



на приватизираната монополна инфраструктура. Достатъчно му е само да спре да поддържа инсталациите, да намали разходите си до минимум, да влоши качеството на монополната комунална услуга. После ще иска субсидии от бюджета за възстановяване и поддръжка. Или равностойно увеличение на цените. В Европа вече сърбат същата попара. И у нас, знаете, се констатират първите признаци на тъкмо такова поведение на доста от назначените частни монополисти. За да не стигнем до безизходна ситуация, в която монополистът, укрепен зад абсолютното си право на собственик, да шантажира нацията и държавата, трябва, преди да е станала белята, да се намери стратегията за ефективно противодействие. Включително с цената на разваляне на договори за продажба, разбиване на монопола чрез дублиране на инфраструктурата. В някои страни, закъснели да вземат навременни мерки, се е налагала дори ренационализация на продаденото. В този случай са били принудени да плащат неустойки, с пъти превишаващи приватизационната цена.