Новата принадлежност на България към Европейския съюз предполага присъединяване, единение - главно икономическо, в смисъл на проникване на европейските интереси у нас и обратно - на българските в останалите страни от съюза. Очаквахме този процес да е двустранен. Неслучайно във всяко еврохвалебствие - и преди, и след присъединяването, неизменно присъства рефренът, че "пред българските фирми се открива огромен пазар". Днес, когато решаващата крачка е факт, забелязваме



стъписване вместо оптимизъм



в средите на българския бизнес. От октомври насам данните за бизнес климата са умърлушени. Това, впрочем, е обичайно за сезона явление. Необичайно ниско обаче е нивото на очакванията. Макар да са традиционни оптимисти, сега производителите и търговците в България са настроени изчаквателно. "Да видим как ще върви, като дойдат европейците" е обичайното притеснение на всяка фирма, която очаква членството в ЕС да примами сериозни чуждестранни конкуренти към страната. Пристигането на европейците май се приема с радостно оживление само от строителите, които очакват повече поръчки и по-заможна клиентела. Строителната камара не изглежда толкова въодушевена и засвидетелства тревогите си с нови искания за промени в правилата на обществените поръчки, които да гарантират равни условия за българските фирми спрямо превъзхождащите ги по размер чужденци и най-сетне да спрат разорителния за българските подизпълнители дъмпинг. Изобщо току-що прекрачилият прага на Европа български бизнес е заел



дефанзивна позиция,



искрено се надява да удържи позициите си на местния пазар или се готви да парира конкуренцията с минимален ущърб. Засега не се забелязват никакви сериозни аспирации към "огромния пазар", ширнал се пред българските фирми в западната част на континента. Пък и на Запад никой не чака българите с отворени обятия. Това се отнася не само за потенциалните трудови емигранти, но и за бизнеса. Дори фирми с отдавна установени контакти в развитата част на Европа отбелязват, че отношенията им с традиционни търговски партньори са обтегнати след присъединяването. Това напрежение има лесно обяснение: поне теоретически сега българите имат облекчен достъп до пазара на всички страни от съюза. Следователно от партньори - евтини доставчици, лесно биха могли да се превърнат в преки конкуренти, ако "прескочат" досегашния търговски партньор и потърсят пряк достъп до крайния купувач. Защото не е тайна, че дори най-големите износители дължат експортните си обеми на чуждестранните ангросисти, с които работят, но нямат контакт с крайната си клиентела.



Страхът от чужбина



е дълбоко вкоренен у нашенския тарикат дори когато е натрупал милиони и се перчи като чорбаджия на цяла империя от индустриални, търговски, че и финансови предприятия. Досегът му с чужбината е на екскурзиантско ниво. Дори когато се е уютно задомил в странство (т.е. купил си е собствен луксозен дом и се е подредил на опашката на чакащите за зелена карта), българският чорбаджия се подвизава из Европа предимно като потребител, най-много като търговец на своята продукция. Малцина са онези, които са дръзнали да работят от свое име и на собствен риск извън България. Не се подлъгвайте от лавинообразно растящия брой на чуждите фирми с български собственици. В повечето случаи става дума за евтини офшорки (макар и със значителни авоари по сметките си) или пък за "истински" европейски фирми, но без никаква дейност - просто поредното украшение, добавящо интернационален ореол към облика на чорбаджията. Наред с чисто културния проблем, който кара и най-успели у нас хора да се чувстват в европейската среда като селяни от затънтена махала, дошли в столицата да продават зеле, има и сериозни икономически причини за нашата провинциалност. Първата е нищожният размер на средната българска фирма. Тя няма потенциала да си позволи самостоятелна експанзия на запад. Втората причина е



нулевата финансова подкрепа



за българските начинания в чужбина. Подобно на всички нашенци, и българските финансисти предпочитат да се свиват на познатите родни пазари и не мислят за растеж в западна посока. Банките и фондовете в България - и български, и чужди, отказват финансиране на проекти зад граница (то и проекти в страната не срещат кой знае какъв радушен прием). Местните финансови институции на държавите в Европа пък съвсем бягат от риска, свързан с инвестиционни проекти на източноевропейци (и с основание, защото нито са им познати и дългогодишни клиенти, нито пък могат да се похвалят с опита и познанията на Запада). Всеки европейски проект българската фирма трябва да финансира изцяло със собствен капитал, а той не стига и е много по-скъп от финансите, с които работи конкуренцията. Така надеждите да преживеем стопанския провинциализъм и да видим някой ден българска фирма да кандидатства за покупка на чешка електроцентрала остават за следващите поколения.