В дните на празнична евроистерия е любопитно да се помисли за това какъв е българският опит за превеждане на Шилеровата ода "Към радостта", която - в рамките на хоровата партия на Бетовеновата Девета симфония - днес представлява химн на Европейския съюз. Цялостната програма на "Към радостта" за всеобщо братство (или по-точно за световно всеприсъствие) поне привидно се радваше на популярност през 80-те години, във времепространството на късния социализъм. Тогава Деветата симфония беше специален акцент в програмите по предмета музика в училище и звучеше често по радио и телевизия. Беше явен стремежът Шилеровата патетика да се впрегне в помощ на повика на деня за "единство, творчество, красота". В средата на 80-те Андрей Тарковски монтира хоровата част от Деветата симфония върху документални кадри, показващи едно от публичните самозапалвания в Чехословакия от началото на 1969-а, и с това решително и сякаш завинаги подби всяко предчувствие, че



"всички хора ще са братя"



Може би затова независимо от честото просвирване на "Към радостта" в днешно време интересът към текста на Шилер от българска страна е почти никакъв. Преводите са стари и непопулярни, а в редките поводи, по които това произведение се споменава (например в музикални форуми в интернет), се цитира началото - "Радост, ти дете от рая". Иначе българските преводачи в старанието си да докарат текста откъм чувство са изоставили множество значения, множество места, които радостта свързва. Ако радостта на Шилер притежава магия, с която обвързва отново онова, което модата строго е разделила, в българския й вариант срещаме или "Ти сплотяваш в порив чуден/ разделените от зло", или "Твоят светъл чар споява/ туй, що светски нрав дели". Няма я магията, няма я модата, но няма и "отново" - няма го усещането, че в един предишен момент, отпреди разделянето от модата, хората пак са били взаимно обвързани в естественото си състояние.

Преводът по принцип е израз на всички нагласи на превеждащия, а не само на езиковите му умения. Върху перото на преводача тежи неминуемо и цялата национална традиция - от шопската салата до стоките на борсата в Илиянци, от историите за Крали Марко до кубинските истории на Йорданка Христова. Затова не е случайно, че там, където Шилер пише за великата участ да бъдеш приятел, тоест да даряваш приятелството си, българският му преводач набляга върху притежанието: "който е честит да има/ драг приятел в труден час". Иначе няма спор, че консуматорството е дошло при нас от запад, само че тук то много лесно се разпростира и на територията на приятелството. "Не имей сто рублей, а имей сто друзей", пееше Алла Пугачова по времето на перестройката, когато приятелствата наистина се калкулираха като твърда валута. И понеже всеки превод остарява, а оригиналът остава вечно зелен, може би е време и за нов превод на "Хамлет", в който централният персонаж ще се пита "Да имаш или да нямаш".

Според Шилеровия оригинал радостта оставя следа от рози след себе си и тази следа привлича и добрите, и лошите. Интересно е, че в страната на розите розовата следа на радостта се губи: "И добри, и лоши твари/ следват ведрия й път". Това е сигнал, че не само езиците, но и розите ни са различни. И до днес у нас е популярна и обичана песента, в която девойка поднася на дошлия в страната ни чужденец "една българска роза". Дотук добре, само че в хода на песента между апелите "вземи" и "помни" се развива



цялата стратегия на родния секстуризъм



"Помни Балкана и морето" е твърде плитко алиби за скриване на силната връзка "вземи розата - помни мен", под която прозира отвсякъде неувяхващата надежда "вземи и мен". Това е българската "следа на розата" и затова преводачът не случайно е решил да я спести като атрибут на радостта.

Радостта при Шилер е път през страданието. От него няма излизане, има само посока. Одата изразява посоката като път към стръмен връх, който е фигура на стремежа към небето. На български фигурата на върха е преведена с такова препятствие, което може да бъде преминато: "и страдалеца извежда/ на спасителния бряг". Дълга е традицията, според която на български страданието се мисли като демаркационна линия, през която просто трябва да се премине. Тук идва и очакването някой да ни изведе на брега на спасението. И след като тази линия бива веднъж преодоляна, човек забравя както за страданието, така и за спасението.

При тежестта на подобен опит нищо чудно, че днешният български преводач е абдикирал от Шилеровите текстове. Затова пък Шилерова фраза откриваме върху официална плоча на стената на Националния стадион: "Човек е напълно човек само когато играе". Как превеждаме играта, е друга опера.