Подготовката на документите за издигане на официална кандидатура на София за зимни олимпийски игри през 2014 г. вече подсказва какъв ужас ни очаква, ако случайно спечелим домакинството. Едноличните и закъснели решения, непрозрачното харчене на средства и престъпването на законите ще бъдат оправдавани в името на висшата и благородна цел. Още в зародиш е ясно, че хубавата идея София да се впише в елитното семейство на олимпийските градове е обречена.

Достатъчно е да се погледне как протече събирането на необходимата документация, за да се оформи картинката по-нататък. Въпреки че за издигането на кандидатурата се говори от 2 години, а през януари беше създадена работна група с участието на представители на олимпийския комитет, спортното министерство, столична община и областната управа, всичко беше свършено в последния момент и на тъмно. Колко пъти се е събрала тази работна група? Нито веднъж. И вместо за тези 6 месеца поне да се внесе яснота колко ще струва олимпиадата на държавата и столичани, какво и къде трябва да се изгради, да се проведе дискусия за ползите и вредите, сега спортен министър и екскмет бързат да претупат нещата. Правителството гласува държавна подкрепа на последното си заседание преди изборите, а Стефан Софиянски подписа писмо до Международния олимпийски комитет няколко дни, след като вече юридически няма нищо общо с кметския пост. От кумова срама през това време Софиянски можеше да внесе докладна записка до общинския съвет, за да изглежда идеята поне частично обществено подкрепена. А сега, когато е ясно, че писмото му е незаконно, поне тази неточност има начин да бъде поправена до крайния срок 28 юли.



Това, че столичани никой не ги пита, не е новост.



Естествено, че София не е Залцбург, където местната общественост на референдум гласува против. Нито пък България е Швеция, където обсъждането на един такъв колосален разход (не по-малко от 1 млрд. долара) предизвика сериозни политически дебати и има голяма вероятност държавата да откаже подкрепа на кандидатурата на Остерсунд. Тук всичко става под натиска на изпуснатите срокове и няма време за такива формалности като референдуми и дискусии.

Дори самият начин, по който беше свършена една толкова елементарна работа като подписването на две писма - едно от правителството и едно от общината, е доста тревожен и показателен. Мотаем се, разсъждаваме и в последния момент се втурваме презглава и през закони да спасяваме положението. Представете си, след като 2 години не се свърши нищо, какво ли ще бъде в тези 7 години, в които ще трябва да се строят съоръжения. Същото. 4-5 години ще се туткаме, а в последния ден преди старта на игрите фаянсаджии ще лепят плочки в баните на олимпийското село и пътните работници ще полагат последните километри пресен асфалт по пътя между София и Боровец.

Лесно е да се предположи, че след като в МОК си скъсаха нервите с домакинството на Атина преди година,



едва ли скоро отново ще се вържат на този балкански номер -



ние сме големи симпатяги, нямаме нито едно спортно съоръжение, но сме убедени, че ще ги построим в срок. Като под "срок" се разбира 2 часа и половина преди официалното откриване на олимпиадата. Така, както преди години всички строителни обекти се завършваха в последните седмици от петилетния план, а сега ударно се откриват затлачени с години проекти по време предизборната кампания.

Проспиването на цялата суета около подаването на кандидатурата засега няма да излезе много скъпо - в МОК като гаранция ще бъдат внесени 150 000 долара, за които лично се ангажира министърът на спорта Васил Иванов-Лучано. В перспектива обаче почти е ясно какво ни очаква. И то няма почти нищо общо с прекрасните (и в определени случаи верни) обяснения, че да сме домакини на зимна олимпиада е страхотно предимство.