Не знам (макар да подозирам) как е в другите науки, но икономическата отива на умиране. Знам, че изказването звучи налудничаво на фона на 14500 кандидати да учат икономика, които се явиха на предварителните изпити в УНСС. До юни броят им ще набъбне до 20 000. Поне още толкова са реалисти и ще търсят място направо в някои от безчетните икономически "факултети", приемащи куцо и сакато, без да минават през ситната цедка на входа на Икономическия. Поне хиляда души вече са платили образованието си в чужбина и стягат куфари, но за тях в странство ще им берат грижата. Въпросът е



кой ще учи нашите студенти,



всичките тези хиляди млади хора, които всяка година влизат в аудиториите. Много говориха най-титулованите и най-овластени представители на властта и академията. Разумни идеи за бъдещето досега няма. Все по-трудно се намират хора умни, желаещи да станат академични преподаватели. Асистентските заплати са жалки, ако не са (обилните впрочем) халтури и "проекти", плащани на килограм хартия, младшият академичен състав да би мрял от глад. Всички стратегии за "образована нация" бягат от факта, че истински умните, перспективни и образовани хора нямат интерес да преподават. Всеки от тях лесно намира пъти по-хлебоносна кариера в бизнеса. Който може - го прави,



който не може - учи другите



Това е реалното бъдеще на икономическото образование. (За науката извън университетите мълча, защото на практика не съществува в нашата област.) Трагично застаряват хабилитираните. Професорите под пенсионна възраст се броят на пръсти. Нови носители на това звание трудно ще има, докато не бъде отменен сегашният закон за научните степени и звания. Защото той бетонира една здраво окопана зад параграфите клика, която е единствено властна да задава критериите и да оценява работата на другите, т. нар. Висша атестационна комисия.



Днешната репресия е без аналог



в историята, която помним. Наложената система лишава от перспективи хората, които все още се интересуват от наука и преподават във висшите училища. Школите (където въобще ги е имало) не се възпроизвеждат. Цели специалности са докарани до прага на изчезването, например застраховането. Начинът е тривиален: налагат се неизпълними (за нормалния български учен) критерии за научни приноси, брой и вид публикации, критерии за признаване на научни трудове. Излиза, че трябва да си направил открития, пред които и трудовете на нобелистите (доста постни в последно време, впрочем) бледнеят, за да защитиш професура или "голяма" докторска дисертация. И това в една страна, където от цяло десетилетие насам



наука се практикува като хоби



Поне в икономиката е така. Системно финансиране на научни проекти в университетите няма. Можеш, разбира се, да кандидатстваш за европейски или други чуждестранни субсидии, да търсиш спонсори или да самофинансираш научните си интереси - във всички положения финансите и организацията на изследването, публикациите и тестването в практика е грижа на самия учен. Дилетантство, възведено в норма, фактически стандарт, култ. А растежът в преподавателската кариера е обвързан с изискване за количество, при това качествена продукция. Колцина са онези, които сами - от въздух - могат да организират, финансират, проведат и реализират изследвания на световно ниво? А колко са нужни, за да функционира системата на академичното обучение? Системата на научния растеж вече е блокирана с мълчаливото



съдействие чрез бездействие на властта



Така се е утвърдил монополът на титулярите - по дузина старчоци във всяка област, абонирани за рента от запазената им и охранена от властта лична научна територия. Ясно е, че проблемът няма да се реши от онези, които са го създали. Те нямат никакъв интерес от възпроизводство на качествени кадри, напротив, икономически изгодно им е да пречат на потенциални конкуренти и опоненти. Ясно е, че финансирането не само на науката, а и на образованието ще е символично поне още едно десетилетие. А за да живее системата, ако не с достойно заплащане, малцината потенциални учени трябва да бъдат привлечени поне с възможността за реализация. Единственият изход е час по-скоро да бъде запратен



абсурдният закон на бунището



и да бъде пометена архаичната система, управляваща растежа на кадрите. Правото да набират своите учени, да оценяват работата им и да управляват кариерата им, включително да присъждат съответните докторски и професорски звания, трябва да е на университетите. Те имат пряк и реален интерес да привличат свестни кадри. Конкуренцията, макар и още непоставена на ясна пазарна основа, ще ги принуди да оптимизират академичния състав - хем да стимулират растежа на новите лица на университета (техен основен), хем да внимават за качеството и количеството на кадрите, които издигат (защото после трябва и да им плащат). Средната възраст на професорите трябва да е под 40, а не над 60 г. Не можеш да чакаш от човек над 60 г. тепърва да гради школа и да мисли за наука. Мълчанието на властта по този въпрос вече е равносилно на смъртна присъда за цели научни области. За жалост и икономическата наука е сред тях.