България търси международна помощ за медиците ни в Либия, но се върти все в един и същ евроатлантически кръг. "О-о-не!", отговарят дипломати във Външно, щом бъдат запитани защо не поставят въпроса в ООН, където биха могли да настояват за по-широка подкрепа. "Тая хипотеза сме я проиграли и сме се убедили, че не работи", сподели специалист по международните организации пред "Сега".

Проблемът няма как да е в ООН, защото точно световната организация е авторът на Всеобщата декларация за правата на човека от 1948 г. и на Международния пакт за гражданските и политическите права от 1966 г. Те налагат световно признатите норми за защита на човешките права, включително и на грубо погазените права на българските медици. Всички хора имат право да бъдат третирани човечно, да бъдат изправени пред справедлив съд в разумно време, да разполагат с преводач през всички етапи на следствието и процеса и да бъдат взети под внимание доказателствата в тяхна защита.





Либия не може да се измъква



от въпроси за своето поведение, защото се е присъединила към тези документи, както и към Конвенцията на ООН срещу изтезанията. Точно защото тя уверява света, че се държи цивилизовано, както изискват международните норми, България направи може би пресилен жест към нея, като я подкрепи за председател на Комисията на ООН по правата на човека в Женева през 2003 г. Страната ни тогава бе само наблюдател в комисията, но изрази положително отношение към Триполи. "България включва разбирането за утвърждаване на духа на сътрудничество, което би спомогнало за постигане на високите цели на комисията", обясни в съобщение до медиите дирекция "Информация и връзки с обществеността" на Външно на 20 януари 2003 г.

"Високите цели на комисията" обаче се оказаха толкова занижени от режими като либийския, че тя издъхна през 2006 г. и бе заменена от нов орган на ООН - Съвета за правата на човека. Измина повече от година след неговото учредяване, но България не намира за нужно да го занимава с въпроса за медиците - сякаш той си е чисто вътрешен и няма международно измерение. И това става точно когато страната търси всякакви начини да интернационализира проблема, защото силите на собствената й тиха дипломация бяха изчерпани по времето на Соломон Паси.

В момент, когато ООН полага усилия да изчисти образа си като защитник на основните човешки права, има само едно



обяснение за пасивността на България



- безсилието на нейната дипломация. В световната организация мнозинството държави са от Третия свят, а България им обърна гръб през годините на прехода, докато гонеше националните си приоритети - членството в НАТО и ЕС. Колкото и да е странно, Либия може да привлече повече държави в защита на своята теза за виновността на медиците, отколкото България с подкрепата на целия западен свят. Когато се броят гласове на принципа "една държава - един глас", Кадафи събира мнозинство дори само в качеството си на самопровъзгласил се африкански лидер. В неговия актив се добавя и мюсюлманската солидарност плюс симпатията на бившите колониални държави, които се вдъхновяват от призивите му богатите да платят обезщетения на бедните заради колониализма.

Безпомощното състояние на България в ООН се дължи не само на едностранчивата външнополитическа стратегия, която бе съчетана със загърбване на традиционно приятелски държави, но и на



непрофесионална дипломатическа тактика



Тя се разпознаваше лесно първо по лицата, които я прилагаха. Уникалният шанс България да председателства Общото събрание на ООН се падна през 1992 г. на Стоян Ганев, който толкова се грижеше за авторитета на страната си, че емигрира още докато бе външен министър. Друг запомнящ се български образ в ООН бе Стефан Тафров, който изконсумира втори златен шанс за България да укрепи позициите си в световната организация. Той прекара две години в Съвета за сигурност на ООН, като през септември 2002 г. дори председателстваше заседанията на най-влиятелния световен изпълнителен орган. И с какво се запомни? С небивалия гаф да внесе от името на България резолюция за продължаване на мироопазващата мисия на ООН в Босна през лятото на 2002 г. и след това да не я подкрепи при гласуването, защото САЩ били против. Както и да подкрепи войната в Ирак, докато официално България твърдеше, че е за мир. В. "Зюддойче цайтунг" си позволи шега с него: "За българския постоянен представител в ООН се разказват вече вицове в коридорите на ООН. Стефан Тафров винаги бил първият, който знаел какво мислят американците, и ги подкрепял още преди да кажат какво искат".



Възможно ли е да има нещо по-лошо,



след като такива хора са били лице на България в ООН? Възможно е - страната да реши, че няма за какво да праща свой представител там. Навъртя се година, откакто Тафров се върна в родината, но Външно не бърза да запълни празнината, която той остави в Ню Йорк - колкото и малка да е. Вероятно защото нямаме бърза работа в ООН. Познавачи на коридорния информационен поток периодично подхвърлят, че за мястото се натискат твърде влиятелни имена, които взаимно се блокират, защото не се очертава победител с явно превъзходство. Други пък твърдят, че министерски любимец е гласен за поста, но нямало как да замине до изтичането на мандата на правителството, защото бил много ценен в София.

А междувременно България отнася дипломатически



шамари при всяко премерване на силите



В началото на септември 2006 г. тя не успя да получи място в Икономическия и социален съвет на ООН (ИКОСОС), защото бе надвита позорно от Беларус. Държавата, която единствена е наказана да не членува в Съвета на Европа, обърна вота в своя полза, като в седем тура стопи българската преднина, привличайки подкрепа от Третия свят, и накара България да се даде без бой в осмия кръг. Дипломати подозират, че тогава Румъния е играла задкулисно в наша вреда.

Но защо да се извръщаме към миналото? Идат нови избори в други органи на ООН. През октомври България има шанс да стане повторно в своята история член на Изпълнителния съвет на ЮНЕСКО (организацията на ООН за образование, наука и култура). Тя кандидатства за мястото от името на източноевропейската група. И би го заела, ако не се сблъска със същия проблем - Румъния, на която впрочем не й е ред. Букурещ обаче не показва високомерие към Третия свят като София и от позиция на силата предлага джентълменско споразумение - двете държави да си поделят четиригодишния мандат. България почти се е предала и се бори поне да е първа, за да изконсумира своята част още докато това правителство е на власт. Щом приема такава утешителна премия, Външно едва ли би се осмелило да гони по-високи цели в ООН. Което е жалко, защото освен случайни гастрольори страната има и дипломати с дълъг опит в международни организации. Но кой да се сети за тях?