Преди пет години, в нощта на своя първи голям изборен триумф, лидерът на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) Реджеп Ердоган провъзгласи ясно и силно: "Европейският съюз е главният приоритет на Турция". Като безспорен водач на тази мутираща политическа сила, произлязла от ислямистко движение, той не можеше да бъде кандидат в изборите, защото бе осъден на четири месеца затвор за "подбуждане на религиозна омраза". Няколко месеца по-късно бе избран и стана министър-председател на мястото на Абдула Гюл, неговата дясна ръка, неговият "брат", който заемаше поста временно.

Тази година по време на кампанията си Ердоган практически не направи никаква връзка с Европа, дори не изтъкна като свой актив започването на преговори за присъединяване към ЕС, изтръгнати през октомври 2005 г. "Той знае, че на този терен няма какво да спечели", каза Сенгиз Актар, специалист по европейските въпроси. Реформите са почти замрели от две години и евроскептицизмът на турците расте в същата пропорция като "туркоскептицизма" на европейците.

Сега може и да каже няколко думи за Европа, но пред чужди медии. "Той разбра чудесно, че перспективата за европейска интеграция и реформите, които тя налага, са най-добрата гаранция срещу най-твърдото ядро в светския лагер и в армията", смята Мехмед Метинер, един от близките му съветници навремето в кметството на Истанбул.



Двойна страст



Роден в бедно семейство, израсъл в истанбулското предградие Казимпаша и активист на ислямистите, от юношеството си Реджеп Тайип Ердоган (53 г.) е преди всичко прагматик. "Той е еквилибрист, който умее да говори като демократ в кюрдския район, да проповядва религия в джамиите, кемализъм в Анкара, европеизъм в Брюксел и въпроси на сигурността във Вашингтон", шегува се бивш турски дипломат.

Само преди едно десетилетие човекът, когото приятелите от детинство наричаха "имам Бекенбауер" заради двойната му страст към религията и футбола, осъждаше Европейския съюз като "християнски клуб" и призоваваше за велик съюз на мюсюлманите. В качеството си на радикален ислямист, когато беше само кмет на "Великия Истанбул", той повтаряше с охота, че "демокрацията е средство, но не и цел". По това време той беше вече твърде зает човек, чиято прекалено видима амбиция дразнеше старата гвардия около неговия ментор Неджметин Ербакан, историческия шеф на турския политически ислямизъм и неуморим борец срещу "заговорите на Запада и евреите".

През декември 1995 г. неговата партия Рефах се утвърди като първа политическа сила в страната с 21% от гласовете и той стана министър-председател на коалиционно правителство. Но през февруари 1997 г. трябваше да подаде оставка под натиска на военните, пазителите на наследството на Мустафа Кемал и на светските устои на държавата. Малко след това партията бе забранена.

"Ердоган разбра, че е невъзможно да атакува фронтално държавата и че трябва да направи нова сила, смесвайки традиционните ценности и отварянето към света", казва Рузен Чакър, специалист по турския политически ислям.



Преход



През 2001 г. започва голямата авантюра на ПСР, странен мутант, който се определя като "мюсюлман-демократичен" по подобие на "християн-демокрацията" на Запад. Либералите от десния център влизат в новата партия, но нейните кадри - особено ръководната група - са почти всички бивши ислямисти. Като самия Ердоган. Неговата съпруга Емин носи забрадка, както и двете му дъщери, които учат в САЩ. Защото в турските факултети щяха да са длъжни да ги смъкнат от главите си. Той не посмя да отправи предизвикателство към армията и светския лагер чрез правото за носене на забрадки. "Това е лидер, който решава всичко, но който умее да бъде гъвкав", обяснява Рузен Чакър, който добавя, че "ПСР е все още смесена партия: едновременно глобалистка и чувствителна към националистическите емоции, консервативна и модернистка, ориентирана надясно, но запълваща празнината, оставена от левицата".

Ердоган се радва на изключителна популярност. Държи партията си с желязна ръка. "Над сто депутати от стария парламент, най-често ислямисти, бяха изключени от новите избирателни списъци, за да отстъпят място на нови лица. Фактически той си разчисти сметките с онези, които през март 2003 г. се противопоставиха успешно на турското нахлуване в Ирак, с което той желаеше да подкрепи американците", обяснява познавач на потайностите в ПСР.

Ердоган не обича критиката. Много пъти турски журналисти, които са разкривали скандали или са осъждали забавянето на реформите, са наричани публично "продажници на ЕС". Той не се колебае лично да изправя на съд десетки карикатуристи, които го осмиват. Стигна се дотам, че съдия му напомни: "министър-председателят, който е познал затвора заради идеите си, би трябвало да се държи по-толерантно".