Последните парламентарни избори в Турция са най-важните след смъртта на основателя на съвременната светска република Кемал Ататюрк. На карта бе поставено нещо много повече от споровете дали ислямист може да бъде избран за президент на страната. Вотът определя същността на турската демокрация, идентичността на турската държава и дали едно неспокойно, по-младо поколение е подготвено да не се подчини на заплахите на консервативните военни, че ще извършат пети преврат от 1960 г.

Резултатите биха се отразили не само на Анадола или пък на претъпканите чаршии в Истанбул. Мюсюлманският свят възприема тези избори като тест за политическия ислям. Въпросът бе дали управляващата Партия на справедливостта и развитието ще получи мнозинство в парламента. Това вече е факт.



Дали турската армия ще приеме този резултат?



Дали ще надделеят страховете, че вотът ще даде на партията на премиера Реджеп Тайип Ердоган мандат, за да осъществи планираните реформи? Или фактът, че ислямистката партия спечели, ще доведе до бърза военна намеса, за да може армията да затвърди ролята си на бранител на заветите на Ататюрк и на демокрацията, за която повечето генерали смятат, че турците все още не са готови?

Ако армията приеме завръщането на премиера Ердоган, това ще бъде крайъгълен камък в обтегнатите отношения между генералите и цивилните политици; също ще потвърди предпазливостта и отстъпките, които той направи, за да разсее подозренията, че се опитва тихомълком да подкопае светския характер на държавата. Освен това ще му помогне да се противопостави на протестите за отмяна на забраната на носене на забрадки на публични места и построяването на повече ислямски училища. Подобен резултат ще даде увереност на други хитри правителства в близкоизточни държави, че могат да се доверят на ислямистите и да им разрешат да участват в демократични избори.

Ако армията откаже да приеме резултатите, както стана в Алжир, ислямистите в мюсюлманския свят ще решат, че никога няма да бъдат приети в страните с прозападни демокрации. Това ще насърчи радикалните ислямисти да отхвърлят участие в парламентарния живот. Те ще поддържат екстремизма и ще стоят в основата на конфликтите между светските политици и ислямистите по света.



Арабският свят наблюдава с необикновен интерес



какво се случва в Турция. Иракчаните също следят обстановката отблизо. Ердоган устоя на натиска от страна на армията да разпореди намеса в Кюрдистан под претекста, че бойците от ПКК използват Северен Ирак за убежище. Генералите се опасяват, че де факто независимостта на иракските кюрди ще насърчи неспокойните турски кюрди и ще заплаши единството и сигурността на страната.

Намесата на Турция би била пагубна за надеждите на Америка и Европа за стабилизиране на Ирак. Това ще влоши обтегнатите им с Анкара отношения, до които доведе турският отказ да подкрепи американската инвазия в Ирак и решимостта на някои лидери на страни-членки на ЕС да не подкрепят Турция за пълноправно членство в Съюза.

Изборите ще имат голямо влияние върху предприсъединителните преговори. Въпреки широкото европейско разбиране за позицията на армията в полза на светската държава много лидери от ЕС са разтревожени от национализма и желанието за намеса на генералите. Това важи най-силно за Кипър. Ердоган демонстрира гъвкавост по въпроса за острова, но армията твърдо се противопостави на всякакви отстъпки.

За много външни наблюдатели изборите са битка между ислямистите и привържениците на светската държава. ПСР показва компетентност по икономическите въпроси и ясни задължения за предприемане на реформи. Освен това си спечели подкрепа от неислямистите и от проевропейски настроените хора. Армията, най-уважаваната институция в Турция, получи подкрепа от настроените срещу натиска, оказван на страната от НАТО и ЕС. Това обаче не бе недостатъчно.