По време на прехода беше лесно. Надигащите се протести и стачки бързо губеха чисто професионалните и синдикалните си измерения, за да станат фактор в политическата борба. Моделът е ясен. Динамиката на промените натрупва сериозен ресурс за обществено недоволство. Той отваря поле за политическа инициатива на опозиционните партии (най-често - в единствено число). Резултатът неведнъж се оказва смяна на правителството или дори предсрочни избори. Колкото до популистката среда, тя също е партийно генерирана. Неин основен израз са раздутите обещания и нереалистичните програми на партиите.

Сега е по-различно. Партиите пак правят обещания, но все повече изтънява групата на онези, които са готови да ги слушат и да им вярват. Но обещанията далеч не са девалвирали, те просто сменят източниците си. Безотговорно обещават синдикати, работодатели, учреждения, предприятия, фирми, холдинги, началници от по-голям или по-малък калибър. Желаните блага обикновено не зависят от тях и те могат да си позволят да ги раздават на думи, за да обвинят после държавата, че пречи и не върши работа. Ако партиите държат да участват в новия популизъм, трябва да се замаскират или като антипартии, или като (добра) алтернатива на всички останали (лоши) партии. Политическите послания, лъжливи или премерени, отстъпват на заден план пред икономическите. Магията на политическите миражи се разсейва, заместена от



сиянието на нови икономически илюзии



На мнозина им омръзна по повод и без повод да се споменава настъпилото влизане в Европейския съюз. Въпросът "Е, какво толкова се промени?" звучи от най-различни посоки. Ако не друго, промяната в обществената атмосфера е осезаема. Отложеното бъдеще вече е неприемливо. Затягането на коланите в името на голямата цел не среща разбиране, когато тя благополучно е постигната. Колективната евроутопия не се състоя. Както показаха изборите за Европейски парламент, интеграцията не налива вода в политически мелници, а надува платната на ескалиращи социални искания. Не расте доверието към политическите сили. Расте самочувствието на социалните и икономическите субекти.

Българското общество се отървава от старата си административна шапка, макар че продължава по навик да й вменява вина за повечето от неразрешените проблеми. Все по-многобройни и разнообразни фактори участват във формирането и насърчаването на общи нагласи. Отпадат или се преобразуват йерархиите, които преди ограничаваха провокирането към неизпълними искания. Държавата излиза от патриархално-социалистическия стереотип да се намесва във всяка сфера на човешкия живот. Тенденцията е положителна, но е придружена и от процес на дезинтересиране. Държавните институции не полагат усилия да си изработят ясно виждане за протичащите обществени промени, за динамиката на социалното групиране и разслояване, за зараждането и разпадането на професионални общности, за локалните особености на масовите нагласи. Закони и постановления често се приемат, без да се разсъждава върху потенциалния им обществен ефект.

От своя страна гражданите чувстват своя интерес слабо представен в нормативното творчество на властта. Липсват достатъчно механизми за



насочване на гражданските искания към терена на политиката



Създава се (и бива умело подклаждано) впечатлението, че политическо отношение се изразява само посредством избори. А в периодите между изборите сякаш са предложени само два варианта - или се самоизолираш от институциите и ги оставяш да правят каквото си искат, или излизаш на улицата и упражняваш натиск оттам. Ако смяташ, че имаш нужда от нещо, го търсиш или извън системата, или в борба с нея. Таксиметровите шофьори трябваше да обградят Народното събрание, за да получат желаното. Столичният масов транспорт трябваше да заплаши с парализа на града, за да постигне по-високи заплати. Лекарите и сестрите от "Пирогов" не намериха друг начин да говорят с министъра си освен чрез стачка. На миньорите от "Марица-изток" се наложи да блокират международен път, за да ги забележат - и в суматохата набият. Отстрани изглежда, че само който разполага с някакъв ресурс за изнудване, може да седне да преговаря с държавата. Пенсионерите вероятно не разполагат с такъв, защото могат да си протестират всеки четвъртък без сериозен отзвук.

Ако обобщя казаното досега, изпадаме в ситуация, в която се къса социалният диалог. Никъде правителството не е толкова нерешително и колебливо, както в социалния диалог. Стане ли въпрос за външна политика, макроикономическа стабилност, данъчни стратегии, то следва и отстоява някаква линия. Но в отношението си с обществото изпълнява искания на парче, и то в реда, в който натискът върху него е най-силен. А обществото засилва исканията си, защото вижда, че реализацията им е правопропорционална на упражнявания натиск. И проблемът не е, че има натиск върху властта. Така и трябва да бъде. Проблемът е, че този натиск не минава през установени процедури и институции, а се излива хаотично и безконтролно през улицата.



Ултиматуми заменят преговорите



Двете страни сякаш не се чуват. Почти като във вица за двамата глухи, които пътуват във влака. Единият: "Прощавайте, вие от Котел ли сте?". Другият: "Не, не, от Котел съм". "А, извинявайте, аз пък си помислих, че сте от Котел". "Не, не, моля ви се, от Котел съм". Новата версия сигурно ще звучи така. Обществото: "Смятате ли да ни повишите заплатите?". Правителството: "Не, не, в никакъв случай, смятаме да ви повишим заплатите". "О, така ли, ние пък решихме, че ще ни повишите заплатите". "Нямаме подобно намерение, мислим да ви ги повишим".

БСП предлага своите социални и икономически приоритети, но ги предлага като че ли на НДСВ и ДПС, а не на българските граждани. НДСВ излиза със свои проектомерки в социалната област, но ги насочва не към хората, а към БСП и ДПС. Комуникацията с неизбежните пикове и падове тече в рамките на властта, а не между политиците и обществото. Бизнесът се възползва от ситуацията и се представя за съюзник на гражданите в общата борба с неотстъпчивата политическа класа. Игра на добри и лоши: бизнесът и хората са добрите, а държавата и политическите сили - лошите. Разбира се, тази постановка не идва случайно. При такава съдебна система, при нерегламентиран лобизъм, при неадекватни решения на проблема с финансирането на партиите се наслагват достатъчно предпоставки за всеобхватно недоверие към политическите механизми. Всяко политическо послание се обявява за популистко. Това замъглява реално назряващия проблем с новия тип бизнес популизъм.

Съществен и основен приоритет на властта трябва да бъдат



инвестициите в социалния диалог



Въпреки несъмнената полза от тях календарите на успехите са форма на монолог. Необходими са повече усилия. Да се поддържат постоянно форуми за дискусия и партньорство с обществените и професионалните организации. Да се обясняват системно възможностите на държавата и нейните отговорности. Да се планира стратегически колко може да се даде, кога, на кого и с какъв очакван резултат. Социалният диалог не е декорация на политическото действие, а част от същността му. Не е въпрос на идеологическа идентификация или партийно противоборство, а на елементарно усещане за социална чувствителност и отговорност пред гражданите. Не е ляво или дясно понятие, а държавнически императив. Липсата му не означава една грижа по-малко на властта, а тревожен сигнал в навечерието на есента. Сега протестите са частични и разпръснати. Но би ли се наел някой да прогнозира какви могат да бъдат след 4 месеца? Да не забравяме, че правителството и обществото се возят в един и същи влак не само във вица. Има обаче постоянни пасажери и такива, които понякога трябва да слизат на забравени и запуснати гари.