Един писател, нобеловият лауреат Иван Бунин, има странен разказ - "Господинът от Сан Франциско". Става дума за бизнесмен от САЩ, който, вече натрупал голямо състояние, си позволява луксозен корабен круиз до Европа заедно със семейството си.

Заслужената почивка на заможния господин включва всички тогавашни (разказът е писан през 1915 г.) екстри - каюти първа класа, най-добрите хотели, най-големите апартаменти, най-скъпите ресторанти, най-известните забележителности, внимателен и почтителен обслужващ персонал навсякъде.

Не щеш ли, внезапно става нещастие. Господинът отведнъж се гътва от апоплексия. Уютният дотогава космос на дъщерята и съпругата се срутва за миг. Освен всичко останало почтителността на персонала рязко намалява - досега е имало щедър на бакшиши гост, заместен от наличие на труп в хотела: досаден за предприятието проблем.

Разбира се, Бунин нямаше да е голям писател, ако не беше описал трагичната, но достатъчно обикновена случка така, че тя да се запечата в паметта като огромна метафора



за илюзорността на всяка надменност



Дали Бог, дали Съдбата, дали извечният Логос очевидно обичат черния хумор: те чукат по носа тъкмо в момента, в който човек реши, че е сграбчил целите си - охолен живот, превъзходство, постигната веднъж завинаги хармония, и реши да се отдаде на заслужена консумация...

Всъщност за консумацията ми е думата.

Нашето общество, оставайки като цяло още далеч от стандартите на най-цивилизованата част от света, все пак гони тази част с чевръсти темпове. Не казвам, че това е зле, пази Боже. То е естествено и така трябва да бъде. Въпреки че има още много да гоним, ние сме така устремени към Ханаана на потреблението, че можем да говорим за известна степен на хипнотизация от него.

Достатъчно е да влезете в един МОЛ или в един гигантски супермаркет - там всичко пирува. По-заможните отрупват количките си като малки джомолунгми с луксозни стоки и деликатеси: по-бедните също са отдадени на пиршеството, макар главно с копнежен поглед по лавици и витрини...

Пак казвам - това е очевидно естествено, тъй върви светът, и слава Богу за нас. Защото тук никога не сме били особено богати. По ред исторически причини българинът е развивал дълго време уважение към аскезата като храна и бит. Да си угаждаш е било проява, достойна за осъдителни погледи: на почит е бил чорбаджията, способен с един самун и буца сирене да реши проблема с изхранването - и своето, и на ратаите.

След края на многобройните ни войни през последния век, вкл. Студената, също сръбнахме здраво от паницата на нищетата.

За нас днес дори е непредставима нейната степен, да речем след Втората световна...Купонна система, наряди, огромна стойност на такива неща като панталон, часовник, куфар...

Моя близка роднина ми е разказвала как примерно на цяло голямо село за една година дават пет метра евтина басма, които трябва да се разпределят справедливо. И се събират по-важните мъже на селото на консилиум: кому да се отреди скъпоценният плат? След много дебати и препирни решават: на хаджи Дано и на Гол Таско по два метра и половина - защото имат моми таман за женене, да се пременят девойките малко от малко.

Обществото на изобилието, към което трескаво се стремим, предлага немислими преди 50 лета възможности. Говоря не само за лукс, не само за бит, не само за храни и стоки от всички краища на планетата...Говоря за това, че на теория (а и почти на практика) всеки има възможност да получи на секундата всички достижения на световната култура - любима музика, филм, книга; както и лукса на любопитния - информация отвсякъде благодарение на новите технологии...С присъединяването към ЕС въпреки съпътстващите корупционни скандали обществото ни като цяло забогатява и ще забогатява и дано това да продължи без инциденти - то е тъкмо каквото искаме и заслужаваме.

И все пак, все пак. Човекът си е все същият. Наличието на норвежки хайвер и кокосови орехи по магазините, както и на Токата и фуга на Бах в Youtub'а не прави британските хулигани примерно по-изискани.

Възможността да чете евангелията в интернет



не спира педофила да омайва невръстни ученици - пак там.



Шейсетте вида шоколад не радват повече сина ми, отколкото една обикновена вафла от 5 ст., която ми беше блаженството като дете.

Неврастениите на Бритни Спиърс не са качествен скок в сравнение със съмненията на Сократ.

Впрочем разказа си Бунин завършва с неочакван персонаж, който гледа отдалечаващия се с вдовицата и ковчега на господина от Сан Франциско кораб:

"...там, на парахода, в светлите, грейнали от полилеите зали, както обикновено тая нощ имаше многолюден бал. Той продължи и на втората, и на третата нощ - отново посред бясна виелица, която фучеше над тътнещия като погребална меса океан, издигащ се на траурни сребропенести планини. Безбройните огнени очи на парахода бяха едва видими през снега за Дявола, който следеше от скалите на Гибралтар, от каменната порта между двата свята, отдалечаващия се сред нощта и виелицата кораб. Дяволът беше грамаден като канара, но грамаден беше и корабът, многоетажен, с много комини, създаден от високомерието на Новия човек със старо сърце."

Ако ни беше позволено да допълним класика с някоя технологична новост, бихме могли да си представим въпросния Дявол не само как гледа, но и как си слуша нещо със слушалчици. Я Моцарт, я Мерилин Менсън, я петъчен парламентарен контрол по "Хоризонт"...