Конфликтът в Кавказ не може да бъде разбран без историята на междуетническите отношения в района. Православните осетинци наброяват 704 000 души според преброяване от 2002 г. Този народ обаче е разделен и в момента живее в две държави, при това враждуващи. Значителна част от тях обитават Северна Осетия, която е част от Русия. По-малка част обитават Южна Осетия, чиято площ е едва 3900 кв. км и се намира в Североизточна Грузия. През 1989 г. нейното население е близо 100 000, тази година обаче статистиката закова на 72 000. От тях 64.3 % са осетинци, а 25.0 % - грузинци.

През 1774 г. осетинците доброволно се присъединяват към Руската империя, в която намират закрила от Персия, завладяла вече съседна Източна Грузия.





Трагичното разделение на осетинците започва след 1917 г.



През 1918 г. от разпадналата се Руска империя е създадена Грузинската демократическа република. През 1920 г. тя нарушава договора със Съветска Русия за правото на самоопределение на кавказките народи и нахлува в Южна Осетия. Във войната загиват 18 000 души, а над 50 000 осетинци бягат в Северна Осетия. По същество Грузия извършва анексия на Южна Осетия. Следващата стъпка в трагедията на осетинците е пряко свързана с грузинеца Йосиф Джугашвили. През 1921 г. в Грузия се установява съветска власт. Сталин е министър на националностите на съветското правителството. С най-близкото си грузинско обкръжение в Москва той парира всеки опит на южноосетинците да се обединят със Северна Осетия. В крайна сметка през 1922 г. Москва решава Южна Осетия да остане в Грузия. За компенсация регионът получава статут на автономна област. Това обаче изобщо не пречи на Тбилиси да стовари асимилаторската си политика върху южноосетинците. Ликвидиран е елитът им, ратувал за обединение. Започва разселване, за да се промени етническият състав на областта в полза на грузинците. Затварят се осетински училища. През 1939 г. осетинската азбука е сменена с грузинска, за да се ограничи общуването на южноосетинците със Северна Осетия. Разделението е фиксирано и в паспортите, където в графата "националност" Сталин въвежда понятията южноосетинец и северноосетинец. След смъртта му тази практика е отменена. Макар и по-мека, грузинската политика за етническо обезличаване на южноосетинците продължава и след Сталин.

През 1992 г. независима Грузия подема кампания срещу автономните образования, последва 16-годишен конфликт с Южна Осетия, при който загиват 2000-4000 души. На референдума през 2006 г. южноосетинците гласуваха за независимост. След военния удар на Тбилиси миналия месец Москва призна независимостта на Южна Осетия, но националният идеал на провинцията е обединение със Северна Осетия в рамките на Русия.



Историческата участ на абхазците



е доста по-сложна и противоречива. За разлика от южноосетинците отношенията им с Грузия са белязани не само с минуси, но и с плюсове. Според абхазкия учен икономист Лорик Маршания през 80-те години на миналия век 40% от населението на Абхазия са живеели в смесени бракове. Сегашният пък абхазки президент Сергей Багапш е бил играч от националния баскетболен отбор на Грузия.

Относно Русия абхазците имат не само позитивни, но и негативни натрупвания. Не случайно през 1990 г. Борис Елцин признава: "И Русия има вина за трагедията на Абхазия".

През средните векове православна Абхазия живее с грузинските царства ту в мир, ту във войни. Имало е периоди, когато тя е владяла цяла Западна Грузия, влизала е в обединена Грузия и пак се е откъсвала от нея. През 16 век абхазците са покорени от Османската империя и приемат исляма - впоследствие смяната на вярата ще се обърне срещу тях. Макар и мюсюлмани, през 18 век те на три пъти се надигат срещу османците. През 1810 г. руският император Александър Първи приема молбата на абхазкия владетел Сафарбей-Георги и присъединява към империята княжеството му, като при това му дава автономен статут. Отношенията обаче с покровителката са трудни. През 60-те и 70-те години на 19 век Русия прилага към абхазците политика, която днес наричаме етническо прочистване - първия път заради бунтовете на абхазците срещу отнемането на автономния им статут, а след това заради кавказката война на Русия срещу Османската империя. Русия прогонва около 200 000 абхазци при едноверците - над половината от населението им. На тяхно място заселва най-вече грузинци, а също арменци, гърци, руснаци, немци, естонци.

През 20 век ударът срещу абхазкия етнос е извършен вече от грузинци, макар и в качеството им на съветски лидери - Сталин и последния му вътрешен министър Лаврентий Берия. След болшевишката революция Грузия слага ръка върху провинцията по модела с Южна Осетия. Етническото обезличаване обаче е съпроводено с грузинизация на Абхазия. През периода 1937-1953 г. Сталин и Берия преселват десетки хиляди грузинци от вътрешността на самата Грузия в Абхазия. Ако през 1886 г. те са само 6% от абхазкото население, през 1939 г. са вече 39 %.

Етническата трагедия на абхазците е, че са малцинство на собствената си земя. Според последното съветско преброяване от 1989 г. те са само 17% от 525-хилядното население на автономната тогава република. Докато грузинците са цели 44 % (останалата част са руснаци, арменци, украинци, молдовци).

След Сталин Москва подхваща много по-толерантна политика към автономната република, а Тбилиси е принуден да я следва. Абхазци влизат в съветския парламент от квотата на Грузия, както и в парламента на самата Грузия. Абхазия е единствената автономна република от бившия Съветски съюз, чийто език конституционно е признат за официален. Съответно образованието, културата, медиите се водят на абхазки език. Републиката процъфтява и икономически.

След съветския разпад, когато през 1991 г. Грузия обяви независимост, Абхазия поиска да остане в Русия - тя се бои, че ще загуби "историческите бонуси" от 60-те и 80-те години. През август 1992 г. националистическият режим в Тбилиси решава да накаже Абхазия и части на грузинската армия навлизат в територията й, която е 8600 кв. км. Академик Маршания, който не страда от антигрузински синдром, нарича тази грешка катастрофа. Войната от 1992-1993 г. коства 17 000 човешки живота. Командващият грузинските части полк. Георги Каркарашвили заяви в тв изказване, че няма да пожали живота на 100 000 грузинци, за да изтреби до крак абхазкия народ - от бебетата до старците. Отначало грузинската армия печели и завзема столицата Сухуми на Черно море, но с контраофанзива абхазците ги прогонват от територията си. В хода на войната обаче са прогонени и 230 000 грузинци. Това е също етническа чистка, макар и "непредумишлена". След нея абхазците станаха мнозинство по земите си, въпреки че то и до днес е неконституционно. Войната свършва с мирен договор под егидата на ООН, но впоследствие Абхазия се отцепва от Грузия и провъзгласява независимост, а през 1995 г. нейният парламент се обръща към Русия да я приеме като нейна част.