Преди няколко години ме помолиха от едно лайфстайл издание да напиша статия за интернет пристрастяването. Като човек, който добре се оправя с новите технологии и живее доста в интернет - айсикю, форуми, чатове. Тогава постъпих логично. Намерих в мрежата (естествено!) основните признаци на алкохолното пристрастяване и ги адаптирах за нетохолици. Ето как изглеждаше моят тест:

1. Чувствали ли сте, че имате нужда да намалите присъствието си в мрежата?

2. Изпитвали ли сте раздразнение, когато някой е критикувал сърфирането ви?

3. Изпитвали ли сте вина заради прекалено многото време, прекарано в мрежата?

4. Имали ли сте чувството, че първото нещо, от което се нуждаете сутрин, е да влезете в интернет?

5. Крили ли сте от близките си колко време прекарвате в мрежата?

Отговорих отрицателно на всички въпроси и не само заявих, че нямам пристрастяване, но бях абсолютно категорична, че такова не е възможно. Днес не съм много сигурна в нито едно от горните твърдения. В личната ми история на интернет пристрастяването предполагам ще се открият много хора. Защото това вече все по-често се случва.



История на заболяването



Потънах в дебрите на интернет след решението да стана фрилансър. Започнах да работя вкъщи. Прекарвах всичките си работни часове в усамотението на дома пред компютъра, на който в името на работата непрекъснато имаше интернет. Когато си в офис, около теб има хора, които ти създават необходимия емоционален фон. Скараш се с този, обмениш клюки с онзи, свериш информацията си с трети, изкоментираш четвърти зад гърба му. Когато работиш вкъщи, това липсва. Навикът обаче е страшна работа и след физическото оголване откъм ежедневни контакти (особено щом си свикнал от години на усилена комуникация) съвсем инстинктивно се опитваш да наваксаш по някакъв начин, за да не полудееш. Защото неформалните контакти вечер след работа, за съжаление, не могат да ти компенсират тези от офиса. Така естествено стигаш до необятните комуникационни възможности на световната мрежа.

Интернет пристрастяването приема различни форми. Някои се пристрастяват към порното, други - към хазартните сайтове, трети - към чатове или сайтове за запознанства. Моето интернет пристрастяване се оказа форумно. Беше най-естествено за мен да стане точно така, тъй като писането ми е професия, а следователно - лесно и любимо занимание. След известно митарстване из многобройните места за дискусии, където можеш да си изкажеш безнаказано и анонимно мнението, се озовах във форум с изключително динамичен трафик в един от големите български портали. Установих, че там пишат хора горе-долу на моята възраст, с подобно на моето образование, с професии, изискващи дълго седене пред компютъра, най-често в усамотение. Отначало пописвах плахо. Не познавах никого. Изказвах мнения, които почти никой не забелязваше. Установих, че хората в този форум се познават отдавна, имат минала история, знаят един за друг толкова лична информация, колкото и кръгът ми от познати от реалния живот. Лека-полека обаче никът ми стана разпознаваем. С времето разказах достатъчно за себе си пред другите, за да им изплува личност пред очите (макар никога да не са виждали физическия й приносител) и започнаха да ме приемат като част от общността. Започнах да развивам симпатии и антипатии към определени никове, влязох в конфликти и групировки. Следващата стъпка са личните бележки. Така си завъждаш нови приятели, с които отношенията понякога прескачат в телефонни разговори и в срещи на живо, но винаги трайно се настаняват в скайпа и айсикюто ти. Присъствието им става ежедневно. След още известно време прочетох съобщение за среща на форума. Любопитството надделя над естествения страх от директния сблъсък. Отидох само на една среща, но това беше достатъчно. Запознах се на живо с огромна част от виртуалните си събеседници и оттук нататък форумът трайно се настани в живота ми.



Симптоми на пристрастяването



Закачването стана постепенно и неусетно. Отначало пишех и четях по няколко пъти на седмица. И забравях за форума в мига, в който затворех сайта. Постепенно започнах да се появявам там всеки ден. Накрая сайтът стоеше отворен на компютъра ми през целия работен ден и всеки път, когато спирах за цигара почивка, проверявах какво ново е написано там. Когато имаше оживени дискусии, почивките от по десетина минути се превръщаха в застоявания от по няколко часа, докато изясним истината по някоя обсъждана гореща тема. Изключително подмолен фактор за допристрастяването са няколкото нови познати, които си завъдих от форума. Те звънят по телефона, виждате се на по бира и неизменно си говорите за пустия форум и обсъжданите там теми. Разменени агресивни реплики в електронен вид, които за мен са просто безобидни закачки с хора, които може и никога да не съм виждала, ако не са идвали на единствената среща, на която ходих аз, за новите ми форумни познати са истински житейски конфликти. Така с тяхна помощ малките електронни факти се разраснаха до диспропорционални размери. С истински сръдни, страсти и емоции. Имената на хората изчезват и се превръщат в никове. Всичките ми нови познати упорито отказваха да се представят с рождените си имена и да ме наричат Елена, за тях бях категорично и упорито псевдонима си от форума. Така си говореха и на живата среща. Представих се като Елена, а те питат - а всъщност коя си? Никът ти се превръща във втора, а понякога и първа природа. До такава степен, че започнах да се представям с него и в реалния живот. Действителност и форум се преплитат трайно и границата между форумната и истинската ти личност се размиват. Окончателно разбрах, че съм се закачила, когато установих, че при отварянето на браузъра инстинктивно пиша адреса на форума и въпреки многото работа и притискащите ме срокове, не мога да спра да държа сайта отворен през целия ден. Любопитството те гризе - кой с кого се е скарал днес, кой какво е разказал за личния си живот, кой кого ухажва, какви нови дискусионни групировки са се оформили. И първата ти работа след ставане и събуждащите глътки кафе е да отвориш форума. Затваряш го преди да си легнеш. Реалните ми познати извън интернет започнаха да скучаят на срещите си с мен, защото аз говорех прекалено много за сериала, който течеше във форума. След първите забележки, че може би прекалявам с това "хоби", започнах да крия от тях по-колко време вися там. И окончателно се убедих, че имам проблем, когато нарочно не си платих интернета за месеца, за да ми го прекъснат и насилствено да ме откъснат от форума. Стоях в пълно информационно затъмнение и без достъп до световната мрежа един месец, за да отшумят ефектите на абстиненция.



Профилактика и защити



Спасение от това непознато за мен досега, но пък толкова модерно интернет пристрастяване, намерих, след като включих най-силната и най-слабата си страна от реалния живот - аналитичността и суетата ми.

Интернет форумите и изобщо животът в мрежата изкушават комплексаря да си създаде нова, по-добра личност. Така домакинята става амазонка, самотната стара мома става ухажвана корпоративна кучка, неудачникът - плейбой, задръстенякът порно маниак - екставагантен и разкрепостен, съдържателят на квартално магазинче - бизнесмен. Така заживяваш втори живот, интернет става по-добрият свят. Играеш роля, която никой няма как да провери дали е вярна. Аз обаче, за добро или за зло, се харесвам. И не само това - суетна и тщеславна съм като всеки човек, избрал публична професия. Затова анонимността беше последното нещо, което желаех. Влязох във форума с истинската си самоличност от самото начало. Обратите в настроението в реалния ми живот не бяха компенсирани с демонстрация на благоденствие във форума. Аз държах лично да разкажа всичко за себе си от свое си име, от първо лице. Защото се смятам за безценна. Това ме спаси от раздвояването на личността.

Аналитичността ми пък ми помогна да разгадая истинските самоличности зад никовете, които се опитваха да ме потискат с агресивното поведение на измислените си личности. Четейки между редовете, си обясних всичките им характеропатични изменения, причинени от тяхното пристрастяване към форума, както и причините за това пристрастяване. И изведнъж ми се стори, че не искам да съм в тази редичка, не искам да съм една от тях. Не искам анонимно и в ролята си на призрак да крещя гадости към другите, за да си оправя самочувствието. Не исках да бъда част от компания, която прави това.

Блокирах стария си ник, влязох с нов акаунт, но със същия псевдоним. Забраних си личните съобщения, отрязах всичките си нови познати от форума. След тези санитарни процедури форумът бързо се превърна отново в място за няколко посещения на седмица. Границата между живота и виртуалната седянка отново се очерта.



Обществена значимост



Все повече хора прекарват работното си време пред компютри с включен интернет. Все повече хора се потопяват в алиенацията на съвременния градски живот. Самотният градски човек изпада в пълна еуфория, когато открие социализиращата роля на интернет. Може да си намери безчет нови познати, да води разговори, да има сурогатен личен живот, какъвто в реалността му липсва. От тук до пристрастяването е една крачка. Тенденцията обаче е ясна. Интернет е новото място за срещи, новата арена на социалния живот. Засега е населена повече с призраци. Но все повече хора се уморяват от призрачността на измислените си личности и се опитват да вкарат повече действителност.

Интернет форумите са местата, където се ражда новият жаргон. Там пишат непрофесионалисти с изключителни писателски дарби. Изпитвала съм истинска професионална завист към мускулестите метафори, родени от аматьори. Дълго време оправданието ми, че вися по цели дни във форума, беше, че "остря перото". В което има известна истина, стига да не си пристрастен към безкрайните обсъждания в електронен вид.

Влиянието на форумите прескача съвсем осезаемо и в действителността. Всички помним как в началото на лятото една банка влезе в критична ситуация заради пуснат в популярен форум слух. Във форумите се въртят компромати за известни личности. Оформя се общественото мнение на по-горния слой от обществото (който има и достъп до интернет). Новите "лидери на мнение" дискутират действителността във форумите, не в кафенетата. Там задават посоката на нравите и на обществените настроения. От форумите те раждат реални граждански инициативи. Завързват се контакти, оформят се неформалните социални мрежи.

Затова присъствието ни там се налага да бъде дефинирано и контролирано. Не можем да спрем тенденциите на общественото развитие, които все повече водят към интернет. Но трябва да се научим да не прекрачваме тънката граница, след която заживяваме втори живот като призраци в мрежата. Ето задачка за теоретиците на обществения живот, от която те засега се погнусяват, но решаването на която става все по-наложително.