Приближаването на сакралната дата 10 ноември естествено подтиква към размишления за естеството и особеностите на българския преход - как започна, как се разви и докъде стигна? Защото той все още не е завършен. С времето историческият ракурс неизбежно се променя, поради което уж добре познати събития започват да изглеждат различно.

Всичките години на прехода бяха белязани от остър недостиг на просвещение. Имаше нужда от просветени политици, които да правят просветена и консенсусна политика. Нека веднага да припомним класическото определение на Кант за просвещение. "Просвещението е бягство от непълнолетието, което човек сам си е причинил." Иначе казано, това е мъжеството да разгадаваш света чрез опита, да приемаш реалностите, каквито са, разумно да ги променяш и да носиш произтичащите отговорности.

Просвещенският дефицит в българския политически живот е



причина за много от неговите аномалии



Ще споменем само някои. Българската политическа система дълго време не успяваше ясно да се ситуира в оста ляво-дясно. В началото на 90-те десницата беше революционната партия на промяната, докато левицата беше консервативната партия на статуквото. Десница си служеше с лява лексика и с ляво поведение ("Града на истината", паленето на Партийния дом, стачката на 39-имата и т. н.), докато левицата трансформираше своето мегаполитическо влияние в мултиикономика. Около СДС гравитираше пролетариат, а около БСП - индустриалци.

Политическите интерпретатори (политолози, социолози, интелектуалци, медии), които би трябвало да носят факела на просвещението, често влизаха в несвойствената роля на партийни глашатаи. Да припомним само подписките на т. нар. леви и десни интелектуалци.

В началото на 90-те тази обърканост беше донякъде естествена, защото културата (и политическата) се състои от заучени модели на поведение, които се предават по социален път - от поколение на поколение и от човек на човек. Но в рамките на пет години (продължителността на едно университетско образование) пружините на политическата система можеше да бъдат навити и тя да заработи що-годе нормално. Това не стана по причини, които ще опитаме да обясним.

Кои обществени въпроси трябваше да осветли едно просвещенско усилие в хода на прехода? На първо място какво точно е ляво и какво дясно и защо и двете части на политическия спектър (двете бутала на двигателя) са важни за нормалното развитие на обществото? Каква е работата на политиците, на бизнеса, на магистратите, на интелектуалците и на медиите в една просветена демокрация? Кое за какво служи и защо разделението на техния труд (т.е. разделението на властите) е особено важно? След това просвещенският проект трябваше да обясни какво представлява властта, как работи и как всички изброени елементи пряко или косвено са вплетени в нея. Как всяка партия, държавните институции и всеки отделен гражданин са части от едно цяло, за което заедно и поотделно носят отговорност. Вместо това между отделни институции в суматохата на прехода се завързаха инцестни връзки често с криминален привкус. На политическия тезгях бяха разменяни парчета от съдебната срещу парчета от икономическата власт.

Този институционален инцест беше възможен, защото самоукият български политик разбира властта изключително като ресурс, който се консумира и експлоатира, като някаква тайнствена субстанция. Но властта, без да е просто нещо, не е някаква неразгадаема енигма. Властта е отношение между сили (т.е. хора и институции), плетеница, в която, метафорично казано, протича (или не протича) ток и която обвързва (или не обвързва) цялото общество. Когато властта не функционира нормално, когато не може да обвърже цялото общество чрез своите контролиращи и надзираващи функции, то започва да се разпада на отделни групи, които живеят извън политическата система и извън общия дневен ред.



Самоукият политик е нелеп и опасен като самоук електротехник



Просвещенският дефицит е причина за един от най-ярките дефекти на прехода - политическото номадство. Какво трябва да се разбира под политическо номадство?

Явлението не се изчерпва с навика на значителна част от българските политици динамично да променят своите идеологически и партийни обвързаности. Не става дума и за чевръстото престрояване на бивши комунисти под синьото знаме на демокрацията в началото на прехода, нито за по-късни метаморфози на отделни лидери и партии. Това са симптоми, а не причини за болестта. Политическото номадство е мирогледно увреждане. То е обратната страна на просветената и уседнала политика.

Нека обясним двата модела чрез примери. Уседналите земеделски общества създават иригационни съоръжения, пресушават блата, строят пътища и градове, развиват технологии, създават обществени институции, с две думи, създават среда и правят цивилизация. За разлика от тях номадите не създават среда. Те променят средата си чрез преместване, когато обстоятелствата (глад, суша, натиск от други племена) ги принудят. Бързите и безпринципни предизборни коалиции много приличат на сезонната миграция при някои номади скотовъдци. Свободните демократи на Софиянски са типичен пример за политическа миграция - тази партия се създаде, за да придвижи своите членове от безплодните поля на СДС към ново пасбище - НДСВ. Номадският инстинкт беше по-слабо проявен при БСП след краха от 1997 г. (социалдемократите на Ал. Томов и Н. Камов) и по-силен при СДС няколко години по-късно (партиите на Бакърджиев, Бонев, Костов, Софиянски). Иначе казано, политическото номадство произведе много партийни строители, но не и държавници.

Важна характеристика на развитите земеделски цивилизации е разделението на труда. При номадите тя отсъства или е слабо изразена. Там всички заедно пасат животни, преследват елени, заедно мигрират през пролетта, заедно воюват, заедно оцеляват и като цяло живеят в условия на една "заедност". Политическите номади подобно на степните пастирски общества не умеят (и не желаят) да създават ефективни правила и институции. Те се придържат към обичая да решават проблемите "ръчно", както би ги решил племенен вожд. Повечето скандални приватизационни сделки и концесии са пример за това - правени са на тъмно в шатрата на вожда и в нарушение на утвърдени публични правила. При ръчното управление корупцията става политическа норма и се получава така, че магистратите започват да се занимават с политика, мутрите раздават правосъдие и всички поотделно правят икономика. Която по понятни причини е сива. Престъпността е един от плодовете на политическото номадство. Огромното преразпределяне на собственост и ресурси в годините на прехода беше политически процес, в който криминалните контингенти бяха политически инструмент.

Разликата между номадската и просветената политика е като разликата между присвояващо и произвеждащо стопанство. Уседналите земеделски общества забогатяват бавно, но сигурно и харчат разумно. Номадите забогатяват внезапно, харчат разгулно и обедняват внезапно. (Хора като Луджев, Ал. Томов, Кр. Петков, Бакърджиев, Жорж Ганчев, Кошлуков, Севлиевски и десетки други в момента са политически бедняци.)

При просветения и уседнал политик основна ценност е развитието, а



при политическия номад водещо е оцеляването



Единствено волята за оцеляване събра Мозер, Каракачанов и Софиянски в настоящия парламент. Номадският инстинкт превърна земеделския лидер Яне Янев от яростен противник на СДС (пусна им задушлив газ в Пловдив) в негов коалиционен партньор. Подобни примери има в изобилие.

В демокрациите с уседнала и просветена политика хората се доверяват на институции. При номадските общности достоен за доверие е само конкретен човек - бащата, вождът, ханът, царят и пр. Ако за първия тип общество решаваща е ефективността на институциите, при втория решаващи са качествата на лидера. (Самото име на НДСВ издава номадския нагон в зачатието на тази партия.)

В номадските общности професионалният и житейски успех се изгражда чрез придобиване на стада. Те са основен източник на богатство, мярка за обществено положение, източник на власт и ресурс за поддържане на социални отношения. На практика управлението на обществото се изразява в управление на стада и кооптирани към тях хора. За пастирите номади стадата са това, което е земята във феодалните владения на средновековна Европа.

Политическият ресурс на Доган силно напомня за властовия модел при пастирите номади. ДПС е партия, споена от доверие към личности, а не към идеология. Нейните симпатизанти умеят да се мобилизират и да обсаждат избирателни секции, както готи, хуни и вандали са обсаждали римските градове.

В условия на просветена демокрация Доган трудно би могъл да държи своите избиратели в състояние на хронично политическо непълнолетие, а неговият цинизъм (хвърковатите избиратели и обръчът от фирми) би бил наказан с остракизъм. Вместо това той кумува на всяка нова власт.

Политическото номадство е правене на политика в условия на ценностна неустановеност от случайни хора. Това е политика, която не е здраво свързана с определени идеологически и нравствени стандарти, поради което липсват и граници, които да не се прескачат.

В годините на прехода номадският мироглед роди изобилие от партии без ясни идеологически физиономии. Повечето се самоопределяха не чрез това, което са, а чрез онова, което не са (или не искат да бъдат), т.е. по оста "комунизъм-антикомунизъм". Но тя, както стана дума, не съвпада с оста "ляво-дясно".

За изминалите 15 години неестествено много хора влязоха и излязоха от политиката. Изразът "влизам в политиката" е устойчив и изразява действие, извършвано от човек, който дълго време е упражнявал друга професия, но поради невъзможност повече да го прави става политик. У нас професионалните политици са рядкост. Много хора гледат на политиката като на временно занимание. Но просветената и уседнала политика не е временно убежище за професионално непригодни хора.



В политиката човек или влиза трайно, или излиза от нея позорно



Специфичен пример за политическо номадство е и коалиция "Атака". За тази параполитическа формация не може да се каже дали е лява или дясна, но е сигурно, че в нея има много бивши политици от целия спектър. "Атака" прилича на движение на бивши срещу настоящи политици. Изолацията, в която тази формация беше поставена непосредствено след изборите, не изключва вероятността тя да бъде използвана в определени моменти, както стана през лятото при първото гласуване за правителство. Така през XIV век балканските владетели са използвали турски наемници при своите междуособици. Резултатите са известни. Впрочем историческият първообраз на тази формация не е нито в Италия на Мусолини, нито в Хитлерова Германия, а в България от началото на 30-те и се нарича политически кръг "Звено" - факт, който би могъл да хвърли известна светлина върху действителния генезис на това явление.

Проблемът не е само в това, че политическата система позволи част от губещите да бъдат политически оседлани и поведени срещу самата система, а в това, че печелещите от безпросветния преход поради своя номадски мироглед произведоха неестествено много губещи. Никъде по света политиката не е изцяло изтъкана от нравственост и целомъдрие. Тя неизбежно следва някаква икономическа логика, която понякога граничи с криминалната. Но в просветените демокрации се поддържа баланс, който да не позволява радикализиране на обществото. У нас този баланс изглежда опасно нарушен. Преминаването от политическо номадство към уседнала и просветена политика вероятно ще бъде новият рубеж на прехода.