|
Вървиш сред експонатите и си задаваш много въпроси. От "как изобщо това се е задържало в България" до "възможно ли е тази колекция да бъде достъпна за всеки българин''''. Въпросите са много, защото експозицията е на частен колекционер.
Изброените антики са само част от дългия списък с шедьоври на Васил Божков. Наскоро част от тях бяха показани в Галерията за чуждестранно изкуство. Според специалистите малко музеи у нас притежават такова разнообразие от редки предмети. Дори само един от тях - надгробна каменна статуя от първите векове след Христа - би струвала милиони евро, ако беше стигнала до аукцион в чужбина.
Няма спор, че е важно за България да притежава подобни ценности, макар и в ръцете на частни лица - заради историята, заради националната гордост, дори заради туризма. Хубаво е, че тези предмети не са зад граница, а у нас. Още по-хубаво ще е да бъдат изложени в постоянни експозиции. Но след всичкото хубаво идват и многото въпроси, защото когато в една дейност има много пари, интересите са много и се постигат със съмнителни средства и доста грубост.
Законно ли са натрупани тези колекции?
По какъв начин ще станат достояние на публиката? Къде и как ще се опазват експонатите? Как ще се попълват колекциите? Така стигаме до въпроса за частните музеи, придобил актуалност в научните, обществените и особено в политическите и бизнессреди.
Въпреки че съществуването им формално е разрешено, частни музеи у нас все още няма. Създаването им се позволи с поправка в Закона за паметниците на културата от януари 2005 г. Идеята бе частните колекции да прераснат в музеи след деклариране и регистриране на всеки предмет в най-близкия регионален исторически или специализиран национален музей. До момента ценностите си са декларирали само големите частни колекционери Димитър Иванов и Васил Божков. Така, показвайки ги пред обществото, те на практика почти ги легитимираха. Вторият дари колекцията си на фондация "Тракия", която в началото на годината подаде документи за първия частен музей у нас. Законовият тримесечен срок за отговор от Министерството на културата отдавна изтече. Министерството продължава да мълчи.
Причините за забавянето могат да се потърсят в несъвършенствата на закона - от една страна, той разрешава частните музеи, а от друга, постановява, че паметници, намерени при археологически разкопки, са собственост на държавата. Получава се парадокс - частен музей с предмети, собственост на държавата! Проблемът обаче е, че не може да се докаже, че откритите от иманяри предмети (каквито са част от експонатите в повечето частни колекции) са в резултат на археологически разкопки - най-малкото защото частните колекционери не са искали разрешение за такива. Т.е. държавата не може да предявява претенции към експонатите от частните музеи. Остава съмнението за друг вид мотиви - икономически или политически, или и двата взети заедно.
Един от аргументите на защитниците на частните музеи е, че чрез тях ще се пресече контрабандният износ на ценности. Това само донякъде е така. Защото иманярите биха продали на чужденци или трафиканти всяка находка, дори за 10 лева повече. Така че със или без частни музеи проблемът с дребните колекционери, които най-често се явяват и прекупвачи, остава нерешен.
Все пак незаконният трафик на антики наистина ще намалее поне отчасти, защото по отношение на износа частният музей трябва да се подчинява на същите правила като държавния - той не може да продава или изнася нелегално ценностите си освен за временни изложби в чужбина.
Поддръжниците на частните музеи изтъкват още един аргумент в своя полза - чрез либерализацията на режима поне част от нелегалния пазар на ценности ще се извади на светло. Това ще спре нерегламентираните разкопки, а частниците, занимаващи се официално с този бизнес, ще бъдат и най-ревностните пазители на наследството ни.
Има логика и в твърдението, че частните колекции и без това съществуват, макар на границата на закона, и е по-добре да се покажат пред обществото, отколкото да стоят в кашони или да бъдат изнесени незаконно. Според проф. Иван Маразов е по-добре да се радваме на съкровищата си у нас, дори и зад витрините на частен музей.
В подкрепа на частните музеи е и световната практика. Повечето от най-добрите експозиции в Европа и Америка са резултат от частни сбирки или лични дарения. Положителни примери дава и Румъния - при узаконяването на частните колекции на светло са излезли около 2000 сбирки.
Проблемът е в начина на попълване на частните фондове
Според директора на Археологическия музей проф. Васил Николов в това отношение трябва да има строг режим. Защото ако иманярите продължават да продават по същия начин, частните музеи вместо пречка могат да станат стимул за иманярството. Ясно е, че то се подклажда от търговията. Докато има богати хора, които да купуват, ще има и иманяри, които да продават. Така че колекционерите спасяват ценен предмет, но купувайки, създават и интерес към иманярството. Предупреждението на проф. Николов, че "това е един нож с две остриета и трябва да се помисли много внимателно за регулацията на частните музеи", заслужава внимание.
Президентът преди време също поиска да се уреди режимът на частното колекционерство, както и да се помисли върху възможността за амнистия на незаконно създадените частни колекции. Тънката граница между легализация (чрез регистрация) и амнистия обаче подразни някои хора, които видяха в идеята защита на иманярските интереси. Някои колекционери също не приеха амнистиране на колекциите си, тъй като за тях това би означавало да се признаят за престъпници - самата амнистия предполага осъждане и опрощаване на прегрешение. А те са купили ценностите си от посредници, което ги превръща в добросъвестни трети лица.
Законодателните грешки са причина за друг парадокс - продажбата на културни паметници се преследва от закона, докато покупката им - не. И да те хванат в момент, когато купуваш ценности, уязвим си не ти, а този, който ги продава. Идеята на проф. Николов е движимите археологически паметници да се обявят за публична държавна собственост, за да се забрани масовата им търговия. Според някои депутати това е утопия, а според специалисти - идеята е архаична, защото не може на фона на модерните европейски практики държавата ни да национализира цялото културно наследство.
Експерти са на мнение, че освен частните музеи има и друг вариант за пресичане на незаконния трафик на ценности. А той е суров удар по иманярите, т.е. ефективни присъди срещу тях, конфискуване на имуществото им, затвор и ред други строги мерки. По неофициални данни сега у нас действат около 75 000-100 000 организирани иманяри, което ги прави най-масовия вид престъпници. Обемът на търговията може само да бъде предполаган, но се смята, че може да конкурира бизнеса с наркотици. Въпреки това в страната ни почти няма осъдени за иманярство, а малкото присъди обикновено са условни.
Запознати пък са на мнение, че големият проблем за опазването на културното ни наследство са не иманярите, а определен брой посредници, отдавна известни на полицията, които контролират част от международните канали за контрабанден износ на ценности. Тъкмо за тях се твърди, че са свързани с наши известни политици от близкото минало и настоящето, които печелят от нелегалния износ, а не от частните музеи.
Сред противниците на частните музеи са и някои дребни колекционери
Те не биха декларирали ценностите си, тъй като за повечето от тях полицията има данни, че са събирани чрез иманярска дейност. Предполага се, че собствеността на големите колекционери е относително "чиста", защото предметите стигат до тях през няколко ръце.
Изрядна от гледна точка на закона колекция едва ли съществува. В България няма сбирки, създавани поне 200 г., та да се губят далеч в историята следите на придобиването им. Но факт е, че първоначалното натрупване на капитала в последните 15 години доведе и до първоначалното натрупване на частните колекции. От една страна, държавата разрешава със закон частните музеи, от друга, приема закон за преследване на незаконно придобитото имущество. Разбира се, лесно и законно може да се учреди частен музей с грънците, бакърите и носиите на бабите от еди-коя си фамилия. Трудното решение е за колекциите с антики. Дори и да са купени не пряко от иманяри, парите за тях как са придобити? Какво трябва да е ръководно за държавата? Да спомогне ли частните ценности да станат публично достояние, или да ги остави да съществуват в зоната на здрача? Тук или в чужбина. Тези въпроси май повече не могат да бъдат отминавани с мълчание.
|
|
