|
Пътуваме натам, настроени предварително като гости, и се любуваме. За жалост
още на подстъпите към Лозен,
по Околовръстното, пейзажът отвън не гордост внушава на гледача, а униние и трепет. И за непредубедените взори пейзажът вън извиква тягостни асоциации - напомня видени по телевизията страни, в които бушува гражданска война или току-що е приключила някоя хуманобомбена мисия...
Пък и пролетта още не е подхванала мисията си "Красива България" както трябва и покъртителни руини декорират Околовръстния.
Не е зле да имаме лоби и при сезоните, когато се заприсъединяваме.
В една особено експресивна съборетина фотографката дори съзря някакъв декадентски чар. Спряхме возилото, за да отснемем съсипнята за поколенията и да не се забравя после през що са минали строителите на предевропейска България.
Фотографката направи три крачки към тоя паметник на разрухата, но изведнъж с уплах кривна настрани.
Къщата се оказа населена, гъсто населена, почти
като общия ни европейски дом
Петнайсетина роми в късната утрин бяха изпълзели на припек от временното си обиталище - живееха вътре. Отпървом се уплашиха, че идваме да ги гоним от убежището. Млади и стари, мъже и жени, деца и бебета...
- Няма ли къде да живеете? - попитах притеснен, защото не общувам често с хора, за които изразът "без покрив над главата" има съвсем архитектурно значение.
- Няма, няма. Тука спим, тука живейм.
- Ами... не ви ли е студено, бе? - продължих с глупави въпроси отнемайкъде.
- Студено, много студено, нощем не съ трай!
- Докога ще карате тука?
- Докато бутнат къщата, ша карами.
- А като я бутнат?
- По улиците ша отивами.
- Ами какво ядете?
- Каквот намерим - кашони връщами
И най-словоохотливата, Катя, ме изгледа с проницателен индоевропейски поглед, по-силен от всякакъв диалог. Досрамя ме да си вървя просто така и бръкнах в джоба. Напипах пет лева, но ми се досвиди, признавам. Набарах и 60-70 стотинки, подадох ги. Ромите ги прибраха с достойнство и ме изпратиха без класова и расова омраза.
Но и без особен ентусиазъм.
Продължихме. В Лозен хората не са богати, но препитание има. Къщите са от типа селски соцкласицизъм - много стаи, сурови фасади, единен строй. Срещнахме мандраджията Гриша, тъкмо тръгваше за мляко по селата. Мандрата му е малко семейно предприятие, достатъчно ефективно, и на нас ни се видя чисто. Но Гришата е категоричен -
не отговаря на стандартите, които имат в ЕС
За тях обаче ще мисли, като му дойде евровремето.
Сега проблемите му са други - не стига млякото наоколо. Няма животни, няма суровина.
Слънцето вече надничаше в софийската котловина отвисоко - като някакъв лъчезарен Гюнтер Ферхойген, който прелиства селските дворове като отворени глави... Сигурно виждаше контрастни и изненадващи гледки. Огря и близкия месокомбинат. Повечето от работниците там са от София.
- Хубаво, че правят колбаси тук при вас, работа дава, нали - разговорих се със селянин отвън, поел по работа.
- Ааа, тия развалиха тука работата - веднага охлади оптимизма ми човекът и си спря магарето. - Отпърво беха добри - салам, кремвирши, взимахме си. После като почнаа камионите с брашно да пристигат, леле. Сега кремвиршо, като го туриш на скарата,
и пропада между тело!
Нищо не струва вече! Само брашно муат вътре.
И човекът продължи към къра. Ние тръгнахме из улиците. На едно кьоше странна постройка привлече вниманието ни. Недовършената двуетажна къща беше украсена с огромни лозунги:
"ЦЕНТЪР НА СВЕТЪТ", "ДОМ НА ЛИЧНОСТТА", "СТОЛИЦА НА ДУХОВЕТЕ ОТ СВЕТЪТ", "БЯЛАТА ЛЯСТОВИЦА", "БЯЛИТЕ АНГЕЛИ", "СВЕТИЛИЩЕ НА БЪЛГАРИЯ"... Върху плочата на къщата, неизвестно как възлезли чак горе, се разхождаха няколко кучета и се озъртаха към четирите посоки.
Срещнахме Мариела и малката Ива; детето се радваше на току-що купени обувчици. Попитахме майката що за щаб е това отсреща.
- На един човек е, тукашен. Разболя се човекът, видя една катастрофа, та не е наред сега... той ги пише тия работи. Живее с майка си ей тука отстрани. Преди да се разболее, почна къща да строи,
ама няма да я довърши, то се е видяло...
Полурухнала хижица тъжно стоеше до недоправената тухлена къща. Продължихме с тягостно чувство, без, разбира се, да дирим метафори в тия гледки.
Наблизо гражданин, гледащ под вежди, методично се ровеше в двор, пълен с ръждясала железария. Спряхме край оградата. Човекът престана да рови и ни изгледа изпитателно. Това продължи около минута.
- Добър ден - рекохме.
Човекът продължи да ни гледа под вежди:
- Какви сте вие?
- Ами журналисти, ходим, питаме...
Бай Недко продължи да рови из ръждите. Попитахме го за живота, истината, за надеждата и интеграцията, макар че напираше друг въпрос - по колко върви медното тенеке. Този неочакван ракурс изненада бай Недко. Той пак ни изгледа под вежди и отвърна:
- Истината е,
че сме гладни, голи и боси
Другото е лъжа.
- А защо е така?
- Щото нищо не става.
- Е защо да не става?
- Много партии, много нещо...
- Ами то при демокрацията е така. И в Европата е така.
- Да, ама там некакво върви...
- А тука защо не върви?
- Май некакво ние не еламе...
- Като ни приемат в Европейския съюз, може да се оправим.
- Кой ще ни приеме, бе? Кой ще ни пусне в Европа, като сме мръсни, бе? Ти, ако съм мръсен така, ще ме пуснеш ли у дома си?
- ?
- Нема да ме пуснеш! И они нема да ни пуснат!
Недко се наведе и задърпа железен прът:
- Айде стига сме приказвали...
- Що?
- Че може да ни бият.
- Кой ще ни бие?
- Кой... мутрите, кой.
- За думи не бият.
- Ааа, за думи най бият.
Комай е прав.
Обедно време е. Край кафенето в центъра е оживено. Двамина пият водка на мегдана на крак и си бъбрят. Спас е съкратен от ВиК-ато миналата година, оплаква се.
- С тия европейци не става работата!
Уволниха ме. А сега ги не бива, не могат да се оправят. Некакви англичани взеха ВиК-то. "Софийски води" де. Софиянски държи 51%, а англичаните взеха 49%. Дванайсет години съм работил, а тия дойдоха и за два дена изгониха 700 души!
- Е що те уволниха, като си стар кадър?
- А де? На безсрочен договор хем бех. Добре работех, всичко ми е ясно по системата. Ама се полъгах, че ще зема 8 брутни заплати - към 3000 лева. А като ми удържаха данъците, зех само 1700. Сега ми дават 150 лева на борсата, ама за какво по-напред. Викат ми сега - ела да покажеш това-онова. Ааа, не, не става без заплата. Не се харесахме нещо с англичанино...
- Защо?
- Не е свикнал тука как работиме. Влезна веднъж у станцията, гледа - мерим нивото на резервоаро. А аз си го мерим с едно нещо, аз съм си го направил. Вързал съм едно железо за един кабел, ама не за тоя, коаксиалнио кабел, а за оня - симетричнио... И така си мерим нивото. Англичанино каза нещо, а преводачо ме пита:
- Пита какво правиш?
- Кажи му, че ловим паламуд! - рекох на преводачо. Англичанино се удари у главата, вика:
- Гаси помпите!
Как ще ги гасим бе, ще падне нивото, беля ще стане. Заяде се тоя човек.
А аз така съм свикнал - с железото
Ама не разбира. Тука е така - като падне нивото, и нема вода за всички. Докато работех, идат ми дома хората, карат се, па на бой даже налитат. Седем години съм се крил дома, как да им обясниш, че такава е системата... Селяни ора, тъпи. Нема Европа за нас, не ставаме още. Гледай всеки се върти, те го и ние - водка пиеме. Народът се разпусна. Едно време милиционеро дойде с рейсо, влезне у кръчмата - дай паспорта! Що не си на работа, твойта мама! А сега - изхайтена работа. И пари нема - първо трябва да даде Европата, без инвестиции не става.
При двамата приятели идва трети, заговорват за бизнесдела. Ние се прощаваме и си тръгваме. Горе на височината ни посреща внушителна постройка, тип замък. С часовникова кула. - Това какво е - питаме един минувач. - Да не правят ново кметство?
- Хе, кметство... Кметството нема пари за заплати, камо ли за строеж. Това е на митничаро. Един митничар го дигна, и онова зад него па е на митничаро... - После процежда нещо не като за културния вестник "Сега".
Всъщност едва ли вкупом ще станем европейци. Сигурно тези, които са по-близо до границата, по-напред ще станат европейци, щото са по-близо до Европа във физически смисъл. Митничарите в това отношение са едни гърди напред.
Много деца и майки
има в близката градинка. Играят си, настроението е ведро. Снимаме ги - толкова рядка картина е напоследък.
- Ха дано децата видят хаир в нова и обединена Европа - шегуваме се малко изкуствено ние.
- Не е лошо Европа - отговарят майките, - ама вижте градинката каква е мръсна.
Виждаме. Кой ли ще я изчисти.